Дмитрий Глуховски - Здрач

Смаян от упоритостта му, аз на няколко пъти се приближавах до входната врата и поглеждах през шпионката — на стълбите всичко беше тихо. Това беше странно и непривично: докато кучето беше живо, то никога не пропускаше възможността да излезе на разходка, дори ако току-що се е върнало от улицата. И даже само няколко дни преди болестта, против която аз заради небрежността си пропуснах да го имунизирам и тя го вкара в гроба, то слабо биеше с опашка и се мъчеше да стане на несигурните си крака, когато някой пред него по невнимание кажеше думата „разходка“. И вече наистина нито веднъж не се случи да пренебрегне такова предложение в сънищата ми.

Веднъж един познат ловец ми подари кожа на рис, когото убил някъде в Далечния изток. Тази кожа остана вкъщи точно два часа: от вида й, или по-скоро от миризмата й, кучето ми получи такъв пристъп на паника, че не се реших повече да мъча горкото животинче. Обикновено уравновесено и мълчаливо, то замря на прага на стаята, където аз хвърлих ловния трофей, и залая с всички сили. Не млъкна нито за секунда в течение на тези цели два часа, докато напълно не пресипна, и при това трепереше толкова силно, сякаш го удряше електрически ток. Сетерът е ловджийско куче, но аз никога не напусках града и диви зверове то не беше виждало; обаче с паметта, останала му в наследство от хилядите поколения сетери, безпогрешно позна риса по миризмата. Наложи се да върна кожата с извинения, а с кучето още дълго се опитвах да си оправя отношенията: след този номер то се отнасяше към мен с известно недоверие.

Всичко това го разказвам, защото, връщайки се в съня си от входната врата в кухнята, аз сварих картинка, много прилична на онази отдавнашна случка: кучето се бе свило в ъгъла и беше направо вкаменено, козината на врата му бе настръхнала, лапите му трепереха, а устата му се отваряше и затваряше, като издаваше само едва чуто скимтене. Погледът му беше втренчен в празното пространство недалеч от мястото, където стоях аз. То вероятно виждаше нещо, което бе недостъпно за моите очи… Хищник, къде-къде по-страшен от сибирския рис, който го беше уплашил до смърт… И едва когато се обърнах към кучето, ми се стори, че с периферното си зрение успях да мерна някаква смътна полупрозрачна сянка, която бавно се примъкваше все по-близо и по-близо… В този миг кучето най-сетне успя да излае и призракът се разсея като откъслек мъгла, отскубнат от порив на вятъра.

Сепнах се и седнах, загледан през нощния полумрак към коридора, в същото място, където преди няколко мига се бе втренчило моето куче. И още няколко дълги секунди не ме напускаше усещането, че там действително има някого и оттам той, или то, също така втренчено гледа мен, но има една разлика: аз съм сляп, а то ме вижда…

Този сън неприятно ме порази и още дълго не излизаше от ума ми. Първо, аз не очаквах такова безцеремонно нахълтване на индианските духове в моята светая светих, такова нагло посегателство върху моя таен отдушник. Второ, участието в този нелеп кошмар на моето куче по странен начин му придаваше достоверност, показваше сериозността на положението. За първи път през всичкото това време то преплува Лета, за да ме предупреди за опасността, и аз нямах право да оставам глух за неговите предупреждения.

— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? При вас също ли спря токът? Наистина ли има земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… — заглушен от стоманената врата, от стълбището се чу гласът на моята съседка — същата онази, която ми се накара тия дни за хулиганските надписи на вратата ми.

Предпазливо, опипом, аз станах и приведен, протегнал напред ръце, сякаш се надявах да се защитя с тях от причакващите ме безтелесни чудовища, тръгнах напред. Поне една жива душа да имаше в това царство на мрака! Сега не исках нищо повече от това просто да видя, поне да чуя до себе си обикновен човек, от плът и кости, да разменя с него няколко думи, да обсъдя станалото, просто да почувствам, че не съм сам, че всичко това става не само с мен…

— Идвам, идвам! Проклетият ток, нищо не виждам — едва отново не загубих равновесие, като болезнено си ударих рамото в касата на вратата.

Пантофите ми противно скърцаха, като разпрашаваха по паркета падналата от тавана мазилка. Очите ми прекалено бавно свикваха с тъмнината, очертанията на предметите изплуваха постепенно, като контури на бъдещи снимки върху негатива, потопен в разтвор.

— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте?

— Вкъщи съм! — викнах аз, измъквайки се от оплетения телефонен кабел. — Сега ще отворя, Серафима Антоновна!