Дмитрий Глуховски - Здрач

„Благодаря ви, Сергей Кочубеевич. А сега, уважаеми слушатели, вие имате възможност да зададете вашия собствен въпрос на министъра на извънредните ситуации. Напомняме ви нашия телефон…“

Бях сигурен, че предаването се транслира от запис и взех телефонната слушалка просто машинално, все още обзет от своите собствени мисли, доста далечни от онова, което говореше министър Шайбу. Обаче след няколко дълги сигнала нещо меко щракна и нежен момичешки глас ме попита как се казвам и откъде се обаждам, а после ми съобщи, че ме включва в ефир.

Кой знае, дали пък всемогъщият министър не беше също такава пешка в приближаващата се към завършек разигравана небесна партия, както и аз? Иначе кой дявол го караше късно нощем, вместо да спи между безкрайните полети по изтерзаните от катастрофи региони, да се мъкне в студиото за радиопредаване, което се излъчваше лично за мен, и едва ли щеше да се похвали с друга аудитория? Кой можеше да ми даде отговор на току-що формулирания въпрос по-добре от главния чиновник, в чиято сфера на компетенция влизат епидемиите, катастрофите, глада, ураганите и земетресенията? В това положение се чувстваше и изяществото, и иронията на седналите над шахматната дъска играчи. Склоних глава, показвайки, че оценявам тази малка забавна маневра по достойнство.

Обаче на ход бях аз.

„И така, имаме първия въпрос от наш слушател от Москва. Моля, вие сте в ефир!“

Аз се изкашлях, с учудване слушайки как моето ехо се чува от колонката на радиото, облизах пресъхналите си устни и не много високо, но ясно казах:

„Кажете, Сергей Кочубеевич, а не ви ли се струва, че всички ваши усилия са абсолютно безполезни, защото просто наближава краят на света?“

Въпреки моето очакване, министърът не се смути, не се учуди и не отказа да отговаря на такъв абсурден въпрос. Със същия делничен тон, той отвърна:

„Разбира се, правителството има сведения за това. Иначе какъв смисъл биха имали всичките приготовления, които се водят сега? Ние…“

„Какво е това? Какво става?!“ — изведнъж го прекъсна гласът на водещия. „Но това е…“ — излъчването прекъсна, радиоапаратът тихо засъска и се изключи.

В бюфета ситно звънтеше чаеният сервиз, от кухненския шкаф започнаха фалшиво да му пригласят чиниите, лампата се заклати няколко пъти, като засилваща се детска люлка, и угасна. Малкото светещи прозорци в блока отсреща почерняха, изгоря гирляндата от улични лампи навън, и всичко потъна в съвършена, непрогледна тъмнина. Звънът на съдините в шкафовете достигна неприятна истерична тоналност, подът под краката конвулсивно завибрира, чу се меко шумолене и върху главата ми се посипа нещо.

Още няколко секунди ми трябваха, за да измъкна от прашния килер на паметта ми, някъде от ъгълчетата, вестникарските изрезки с гръмкото название „Енциклопедия на екстремалните ситуации“, която публикуваше преди време едно от безплатните московски издания. Нужното бе озаглавено „Какво да се прави при земетресение“. Да застанеш под касата на вратата — там шансовете да не загинеш при срутванията са оптимални, обещаваше статията. Спънах се в крака на масата и едва не я преобърнах, ударих си коляното, стоварих се на пода и в тъмнината се опитах да напипам вратата. Обаче след още няколко мига всичко престана: физически усетих как спазъмът отпусна напрегнатата, напъваща се земя; тракането на чашите и чиниите стихна, почти оживелите мебели отново застинаха по местата си. Все още не се решавах да се изправя на крака, опасявайки се, че затишието е само временно. И в този момент с мен стана нещо странно: дали от насъбралата се за последните дни страшна умора, дали пък от току-що преживяното сътресение, аз изпаднах в забвение, по-скоро сравнимо с припадък, отколкото с дрямка.

В съня ми неочаквано се появи моето куче, макар че бях сигурен, че след случилото се няма да ми се разминат лепкавите и задушаващи видения, изпратени от разсърдените богове на маите. Спомням си, че бях неимоверно радостен да го видя: сега имах достатъчно кошмари наяве и сънят ми даваше редки моменти на душевна отмора. Обаче всичко тръгна на терсене: исках както обикновено да изляза с него навън, да се разходя из парка и да дам на горкичкото да раздвижи лапите си, отекли за тези две седмици, през които не ни даваха свиждания, но то категорично отказа да ме следва на стълбищната площадка. Колкото и ласкаво да го убеждавах, колкото и да го мамех към вратата, то не искаше да стане от килимчето си в кухнята, като се притискаше към пода и уплашено скимтеше, а когато се опитах да го вдигна насила, започна глухо да ръмжи и да се зъби.