Дмитрий Глуховски - Здрач

На стълбищната площадка май всичко е стихнало.

… Силите ми стигнаха само колкото гнусливо да се облея с душа. И въпреки двата пухени юргана, с които се надявах, като се увия, да се скрия от кошмарите и да се стопля, цяла нощ ме тресе треска.

Събудих се от дълго, самоуверено звънене на вратата: кой знае защо си помислих, че така може да звъни само милицията. Навън вече бе съвсем светло и това ми донесе спокойствие. Загърнах се с юргана и като присвивах очи от светлината, се повлякох да отварям. Подът и мебелите бяха плътно напудрени с вар; изглеждаше сякаш вкъщи е валял сняг. Вътре в мен премина присвиваща студенина, като че ли се засилвах от върха със скоростно влакче — към пропастта: вчера всичко беше наяве.

На прага стоеше, втренчил поглед точно в шпионката, нисък як мъж с дълго кожено яке китайско производство. Усетил, че го гледам, той вдигна пред себе си червена карта с надпис ГУВД 26 26 Главное управление внутренних дел — Главно управление на вътрешните работи. — Б.пр. . Обречено въздъхнах и отключих вратата.

— Майор Набатчиков — произнесе той така, сякаш казваше „Казвам се Джеймс Бонд“.

Разбрах, че изпитвам към майора ирационална антипатия. В следващите минути той направи всичко, за да я утвърди.

— Това на какво прилича?! — с тон, с който стопанинът се кара на изходилия се в пантофите котарак, попита той, показвайки външната страна на входната врата.

Изтривайки потното си чело и вече досещайки се, какво ще видя сега, аз предпазливо излязох на площадката, внимателно притворих вратата и я огледах.

Тя цялата беше издрана с дълбоки резки, които биха изглеждали точно като следи от нечии грамадни нокти, ако съпротивлението на материалите се сметне за лъженаука и се допусне, че вроговените клетки на кожата могат да бъдат по-твърди от стоманения лист, с който бе затулен входът на моя бункер.

Мълчаливо разперих ръце, опитвайки се да придам на лицето си обезкуражен израз и с това да спечеля поне още мъничко време. Не можех да измъдря нито едно поне малко правдоподобно обяснение за състоянието на вратата ми, а импровизирано да лъжа милицията някак си се страхувах.

Набатчиков изтръска от кутията една цигара, щракна метална запалка и си дръпна дълбоко, като ме разглеждаше с изпитателен поглед. Очите му не бяха добри, дълбоко вкопани, а тежките дъги на веждите допълваха сходството им с наблюдателните процепи в танковата броня. Като изпусна облак смрад, майорът се развърна и запълзя в настъпление.

— Как спахте? — той изплю лепкава слюнка в белия прах.

— Неспокойно. Така тресеше — оплаках се аз.

— А нещо друго да сте чули? Викове, може би? Някакви странни звуци?

— Навън май крещеше някой, но не обърнах особено внимание. Естествено е, когато има земетресение. Работата е там — на рамото ми най-сетне седна музата и аз почувствах прилив на вдъхновение, — че последните дни спах лошо и затова вчера реших да взема приспивателно. Явно съм прекалил: даже когато се разтърси, не можах да се накарам да стана от леглото, така че всичко ми беше като на сън. Докато не дойдох на себе си, ето, с ваша помощ, се надявах, че всичко това изобщо ми се е привидяло. Пих димедрол — уточних аз за всеки случай.

В този момент майорът, който закриваше с гърба си стълбите, се дръпна назад и аз конвулсивно преглътнах: на площадката между етажите тъмнееше огромно алено петно, очертано с тебешир.

— Вашата съседка — кимна към петното Набатчиков, като тръсна цигарата си. — Цялата е разкъсана, гръдният кош е разпорен. Пикантен детайл: сърцето го няма. Да не сте вие, случайно? Шегувам се, шегувам се — без да се затруднява с усмивка, добави той.

— Боже… — разтрих очи с ръка и едва тогава обърнах внимание, че целият съм покрит с бял прах; в гърлото ми дращеше.

Вратата на съседния апартамент се открехна и оттам се показа още един милиционер, висок, мургав, със силно изпъкнала адамова ябълка — външно изобщо не приличаше на Набатчиков и в същото време с нещо неуловимо напомняше на него. Помислих си, че ГУВД, пък и изобщо всичко, което сме свикнали в нашата страна да наричаме с анатомична ирония „органи“, вероятно подлага аурата на своите служители на един щемпел, в резултат на което те изобщо няма нужда да показват на гражданите своите удостоверения — гражданите и така сами чувстват всичко на астрално ниво.

— Нищо не разбирам — тихо се обърна вторият към майора. — Вратата е отворена, апартаментът не е пипнат. По праха вървят следи към изхода. Тук ти сам видя всичко, снимали сме го — следите от пантофите й на площадката, и тази ивица по стъпалата, когато са я влачили. Повече никакви следи няма. Вие какво слушате, това вас не ви засяга — присви очи той, като ме гледаше.