Дмитрий Глуховски - Здрач

Ако е така, тогава в същите тези минути аз преминавах през обреда на посвещението, и в най-близко време трябваше да поема върху себе си задълженията на пазител — да се приобщя към тайната, да я опазвам, докато ми стигне стоицизъм, а след това — да намеря последовател и да му я предам. Дали е била предвидена награда за честното изпълнение на този тежък дълг? Ако властимащите са жадували за скритите в ръкописа тайни, дарявали ли са тези тайни своите носители с власт и могъщество, както е предполагал Де Ланда? Уви, едва ли…

Францисканецът не е могъл да знае всичко. Не мисля, че на прага на килията му нощем се е явявал мълчаливият голем: само едно такова предупреждение би стигнало на мнозина, за да загубят завинаги охота да издирват митичния летопис. Но аз нали го получих това предупреждение и сега разбрах, какво ми предвещава.

Надписът „El conocimiento es una condena“ беше още една част от мозайката, която аз внимателно сложих до другата: „… Че това знание е тайно и тази тайна се опазва по равно от хора, демони и богове. И че това знание е прокълнато, както са прокълнати и всички, посветени в него…“.

Случва се, когато строиш наум сложни схеми, като се стараеш да систематизираш разхвърляните явления и да видиш закономерност в тях, пътеводната нишка на логиката да ти се изплъзва от ръцете и докато отново не я намериш, системата, която ти изглежда подредена, изведнъж започва да представлява натрупване на несвързани един с друг елементи, половината от които са излишни. Или, ако прекомерно се увлечеш от някой изящен вариант на решение, да започнеш да затваряш очи за определено принадлежащите към конструкцията детайли само защото те нямат място в тази красива схема, могат да я обременят и ще се наложи всичко да се строи отново.

След като съгласувах всички частички на историята с дневника, аз не помислих само за едно: ами, ако емисарят на Де Ланда е успял да изпълни поръчението? Ами, ако въпреки обещанията на индианския водач древният ръкопис така и не попада в ръцете на автора на пътните бележки, но е открит от друг човек, който след това успешно го е доставил на настоятеля на манастира „Св. Антоний“ в Исамал? Та нали онова аутодафе се е състояло! Какъв е бил смисълът да се прави то, ако централната част на сложния, многопластов план, както виждах аз цялата тази интрига около летописа, бе завършила с провал и Диего де Ланда не е успял да получи манускрипта? Ако се съди по всичко, това би трябвало да повлече известни преломи в неговия жизнен път… Имало ли ги е? Да, имало ги е. Скандалът с аутодафето, извикването в Испания, отстраняването от длъжност и процесът, повдигнат срещу него по обвинение в превишаване на правомощията.

А след това — личното застъпничество на Генерала на францисканския орден, чудесното оправдаване на мадридския съд и триумфалното завръщане в Юкатан — за да заеме в скоро време освободилото се място на епископ. След историята с летописа той не само не е пострадал, но напротив — издигнал се е. Скептиците ще кажат: епископът не е папа, и даже не е кардинал, такива висоти е напълно възможно да постигнеш и без помощта на висши сили. Обаче кой е казал, че самият Де Ланда непременно е искал за себе си папските регалии? Не е задължително да гледаш света от балкона на събора „Св. Петър“, за да управляваш съдбите му…

Не, рано е, прекалено е рано да се правят изводи. Все още имах нужда от нови глави на пътния дневник, за да мога окончателно да разбера ставащото.

Навън вече беше дълбока нощ, но изобщо не ми се спеше. И пред блока, и на стълбищната площадка цареше пълна тишина, и не напрегната, криеща нещо, а обичайната, празна. Чувствах, че каквото и да ме бе преследвало предишната вечер, то си бе отишло, беше отстъпило, макар и временно. Но това не ми донесе успокоение — бях прекалено развълнуван от последните си открития, за да заспя.

Три и четирийсет… КВ радиостанциите в този късен час излъчват само лек джаз, водещите си доспиват последните часове преди сутрешния ефир. А на мен изведнъж така ми се прииска да чуя последните новини! Нека са пожари, нека са войни, нека са грабежи, стига само да е нещо реално, съвременно, някакъв спасителен пояс, който не би ми позволил окончателно да се удавя в лепкавата смесица от старинни хроники, мистични подтекстове и собствени догадки…

Като притворих за всеки случай кухненската врата, започнах да въртя копчето за настройка на радиото, докато унилото виене на празния ефир, ситният капчук на пианото и замислените саксофонни сола не се смениха с човешки гласове…