Дмитрий Глуховски - Здрач

Спомних си онази вечер, когато прочетох главата, в която съвсем в началото на похода конкистадорите загубиха половината отряд, оставен да пази лагера. Единствената илюстрация към тази глава — отблъскващото уродче, изобразено в самия край, върху незаетото от текст място, се наричаше Спас. Чак — едно от най-могъщите божества на маите. Та дали бурята, озарила незрящото черно небе с разклонени мълнии, и излелият се върху селвата порой, измил всички следи на изчезналите хора и коне, не е проклятието и сълзите на Бога на дъжда? Дали и други гибелни произшествия не са съдържали тайни знамения, които аз не съм могъл да разгадая заради своята неопитност?

Участниците в експедицията са се подложили на опасност едва-що са стъпили на пътя, който е можел да ги отведе към споменатото от Хуан Начи Коком знание… Знание, което вероятно се съдържа в най-късните глави на бележките… И значи, достатъчно е било да се направи първата крачка по водещата към него пътека…

Хартийката, която сложи всичко на мястото му, ми бе дало в ръцете Провидението. Обикновено аз, без да се замисля и за секунда, хвърлях в кошчето квитанциите, които ми връчваха от бюрото при предаване на готовата поръчка. Но тази по някакво чудо бе избегнала съдбата на другите, скрила се бе в задния джоб на панталона ми и преседяла там по време на няколко химически чистения.

Онова, което вчера ми се стори като обикновена хартийка с нечий небрежен почерк и разлят син печат, днес се превърна в безценен документ, в онази същата, на пръв поглед с нищо забележителна, но заветна плочка от домино, която пада първа и увлича след себе си хиляди други, откривайки за погледа нови фигури и зашифровани рисунки.

„Бюро за преводи «Азбука»“, и по-нататък — на ръка: „поръчката изпълнена, приета. Изплатени 970 руб. 00 коп. И. Семьонов“. Забавната, прилична на яйце буква „о“, вече будеше у мен неспокойни спомени, но невижданата „д“ с камшиче, дълго едва ли не два реда надолу, не оставяше никакви съмнения.

Съвсем точно знаех къде съм видял този почерк, прекалено продължително и прекалено внимателно се бях вглеждал в онези четири думи и те танцуваха пред очите ми и досега, като изгорено в очната ретина на нехаен работник ослепяващо пламъче на заваръчен апарат.

„Те вървят след мен“. В паниката хвърления в края на една от главите надпис с молив, изтрит и потопен в кръв — той беше написан от същата ръка, която ми е давала разписките за направените преводи в бившата детска библиотека.

Сега разбирах кой е чел дневника преди мен, какви ли примамливи обещания, накарали го да измъкне прашинка знание под носа ми, е видял той в прочетените от него страници, защо е трябвало да се старае да преведе преди мен новите глави на дневника и при това да крие от мен съдържанието им и своята работа. И аз знаех каква цена е трябвало да плати за това. Не беше ясно обаче до колко глави е успял да се добере преструващият се на равнодушен служител от моето старо бюро и какво точно е навлякло гнева на клиента, ако зад убийството стоеше той? Дали са си разчистили сметките с него за това, че се е полакомил за чужди тайни, или такава съдба очакваше всеки, който се докосне до испанския дневник? Ето точно на това място и падна онази същата плочка от доминото.

Създанията, унищожили любопитния служител, вероятно добрали се и до първия преводач, изтерзалата ме болест, натрапникът пред вратата ми, воплите на юкатанския горски дявол пред къщи — всичко това са били брънки от една верига. Тази верига е потопена в тъмно блато и към нея е приковано приказно ковчеже. Опитвайки се да го достигна, аз самият изтеглях в мрака брънка след брънка и всяка от тях бе по-ужасна от предишната.

Аз повтарях съдбата на безименния испански офицер, ние двамата с него правехме всяка нова крачка, преодолявайки все по-голямото съпротивление, сякаш опъвайки все повече невидимата сплитка от въжета, упорито придвижвайки се напред — едновременно — той в шестнайсети век, аз — в двайсет и първи. Аз не бях вече наблюдател, незабелязано за себе си станах част от тази история, затънах в нея до пояс, и продължавах — сега вече доброволно — да се потапям все по-дълбоко.

Това, което ставаше с мен, беше сянка, повторение на случилото се преди пет века. Но може би и първото, и второто са отзвук, реинкарнации на някакви изначални откровения на състояло се, невъобразимо отдавна, първо предаване на Знанието? Знанието, което впоследствие е скитало от пазител към пазител — понякога направо от учителя към ученика, понякога — чрез посредници, изчезвайки за дълги столетия и отново връщайки се в нашия свят от небитието, водейки със себе си множество демони и чудовища… От поколение в поколение, от ера в ера, от уста на уста, от пергамент на хартия, от раждането на Вселената — и до последния й дъх, който самото знание и предрича, и описва.