Дмитрий Глуховски - Здрач

Трябва да призная, че далеч не веднага успях да осъзная целия смисъл на прочетеното, действително вселенския мащаб на описваните в дневника събития и особено движещите ги, поразени от хилядолетна ръжда древни механизми.

Като постепенно строях нестабилната кула на своето разбиране на случилото се и продължаващото да се случва с мен, аз все още не бях готов да се откъсна от работата на скромен зидар, който една след друга реди тухлите на забранените знания, за да — вече обхванал с поглед на архитект цялата сграда изцяло — видя в нея нейните бъдещи контури.

Почти всички тухли вече бяха изпечени и лежаха в краката ми, оставаше само да ги подредя — всяка на нейното място, и като се изкача на балкона на построената кула, да огледам света от нова, недостъпна по-рано висота. Обаче аз кой знае защо отлагах този момент, предпочитайки унесено да разбърквам разтвора и с изкуствено безгрижно свирукане за стотен път да изравнявам вече сложените камъни. Да гледам само под краката си бе по-спокойно, отколкото да видя най-накрая накъде води избраният от мен път.

И макар че авторът на дневника, загубил вяра в моята проницателност, вече бе преминал от полунамеци и ребуси към популярни обяснения, аз продължавах да крия главата си в пясъка и да се преструвам, че въпреки всичко нищо не разбирам.

През първите минути мен просто ме преизпълваха щастие и гордост заради това, че аз по всяка вероятност, с достойнство издържах всички изпитания и написалият отчета все пак се реши да приповдигне завесата над неговата главна загадка. Сега знаех: не тонове златни украшения, не скъпоценни камъни са примамвали Диего де Ланда, не заради придобиването на загубено имане на маите юкатанският епископ е принесъл в жертва на селвата десетки испански конкистадори. Не, той е искал да притежава къде-къде по-ценно съкровище: явно древният манускрипт е бил магически артефакт, във всеки случай францисканецът е трябвало да вярва в това.

Да се сдобие с най-съкровеното предсказание на жреците на маите, прикривайки дръзката операция с бутафорния лов на вещици — ето какво е бил замислил настоятелят на манастира „Св. Антоний“. Може би за този загубен летопис му е било известно нещо такова, за което индианският водач не се е досещал въпреки прозрението си. Тъй или иначе, но онези сили, които Диего де Ланда не се е поскъпил да хвърли за експедицията в Калакмул (повярвах на Хуан Начи Коком, който смяташе, че отрядът се движеше именно в тази посока), бяха достатъчно доказателство за важността на мисията, възложена на автора на отчета.

Защо? Можех да се сетя само за една причина.

Властта! Предсказанията за предстоящия Апокалипсис сигурно са били далеч не единствените сведения, скрити в летописа. Смятайки, че той може да бъде причастен към тайните на бъдещето, епископ Де Ланда е могъл да се надява да открие отговора на много въпроси, засягащи и испанското завоюване на Юкатан, и предначертаното за цяла Европа. Нещо повече, историята със заграбването на манускрипта миришеше и на политика: притежателят на единственото точно пророчество има свободата да го разкрива частично или напълно, правдиво или не, да го трактува в изгодната за себе си позиция, манипулирайки безусловно вярващите му индианци. Възможно ли е да се изобрети по-могъщо оръдие за подчиняването на непокорни друговерци от установяването на монопол върху тълкуването на тяхното свещено писание?

Прекъсвайки поредната глава с думи, дразнещи любопитството на читателя и разпалващи фантазията му, пишещият ми даваше да разбера: историята не е завършена. Въпреки че в последния прочетен от мен откъс и да не се намираха преки указания за това, че съдържанието на манускрипта по-късно е станало известно на автора на дневника, на мен кой знае защо ми се струваше, че работата е именно такава.

Отсега нататък аз бях просто длъжен да го дочета до края. Ставащото с мен отдавна вече бе излязло извън рамките на забавното кабинетно приключение, призвано да поукраси рутината на моите делници, но едва сега започвах да се досещам защо толкова се вдигнаха залозите в тази игра.

Ако аз действително стоях на границата на разкриването на една от най-великите тайни на древните маи, ако можех заедно с достигналия до Калакмул конкистадор да чуя предназначените изключително за избрани предсказания и — кой знае? — да надникна през пелената на вековете не само в миналото, но и в бъдещето — имах ли право да отстъпя?