Дмитрий Глуховски - Здрач

Че нито аз, нито брат Хоакин, нито Васко де Агилар, нито нашият водач нищо подобно не можахме да видим, а поради това на войниците беше наредено да вървят по-нататък под страх от сурово наказание. И че един от тях, Фелипе Алварес, се подчини, макар че заради това се наложи Васко де Агилар да го набие; вторият пък, Франсиско Балбона, се хвърли да тича назад, като викаше и молеше Пресветата Богородица за помощ. Че тичаше той с изрядна скорост и да го спрем нямаше никаква възможност, така че след няколко минути той се скри зад завоя на сакба. Че след миг от онази страна се чу оглушителен рев, от който даже на мене ми се разтрепериха коленете, а молбите на Франсиско Балбона, както и звукът от стъпките му, пресекнаха.

И че Хуан Пачи Коком възпрепятства онези, които искаха да се хвърлят на помощ на Франсиско Балбона, казвайки, че по сакба е възможно да се върви само в една посока — напред; връщането назад не е възможно, и тия, които се разколебаят, ги изяждат демоните.“

Искаше ми се да прекъсна превода и да си поема дъх още на онзи откъс, където в дневника се появяваше нов герой на хрониката, който сега напълно вероятно се е стаил под моите прозорци. Но надявайки се да срещна поне още едно споменаване на човека-ягуар в следващите редове, аз отметнах още няколко абзаца. И едва последното изречение, един малък маяк предупреждение, оставен от автора специално за мен, ме препъна и ме накара да се откъсна от книгата.

Не зная в кой именно миг — дали тогава, когато за първи път видях тези страници и се съгласих да ги взема за превод, или по-късно, когато вече ми се намекваше колко сериозна е тази игра, в която се бях въвлякъл, и ми се предлагаше да се откажа от участието — моята работа започна да се превръща в моя страст, в мой живот, в негов смисъл, в постлания с бели камъни сакб на маите, който ме водеше към неведома цел и отнемаше силите ми с всяка направена по него крачка.

Дали пишещият дневника е разбирал, че създадената от него книга ще притежава магическа сила, подобно на пипалата на митическия гигантски кракен 22 22 Легенда за морското чудовище кракен — гигантски калмар, потапящ кораби. — Б.пр. , който помита непредпазливия читател и потапя неговата посърнала действителност в маркесовски пренаситените с краски дълбини на своето фантастично повествование?

Или пък авторът сам е надарил с тази сила своето творение? Надявах се да намеря отговора на десетки въпроси, които хаотично, като пчели в кошер, се рояха в главата ми, в края на дневника. А той ме подтикваше, предизвикваше, слагаше сред редовете примамките на обещания, но съблазнен от тях, аз само попадах в новите капани, които още по-здраво ме задържаха, а в същото време миражите на обещаните отговори така си и оставаха някъде на линията на хоризонта и не мислеха да се приближават.

Впрочем възможно е това безкрайно протакане на откровения разговор да беше просто едно от подготвените ми изпитания. Преодолял разочарованието и потиснал ропота си, аз скоро бях удостоен с обяснение — ако не на всичко, то поне на много от ставащото.

Предупреждавайки отряда да не се връща по сакба, Хуан Начи Коком всъщност се обръщаше към мен. Той ме гледаше в очите — през пет столетия, през книжния прах и тлен, чрез индустриализацията, фройдизма и развития социализъм, чрез тоновете идиотски книжки еднодневки за невероятните приключения на гърдести блондинки в южноамериканските джунгли — чрез всичко, което трябваше да сформира моята представа за света и за мястото на индианците маи в него. През всичко, което можеше да ме накара да погледна на разгръщащата се драма като в панаирджийски театър, да ме накара да се усъмня в истинността на този разказ. Той уморено, но настойчиво ме гледаше от пясъчните на цвят страници, изтривайки потта от челото си, и аз разбирах: за мен са били предназначени неговите думи за разколебаните души, на които е съдено да бъдат разкъсани от демоните.

За отстъпление е късно. Някъде далече-далече зад мен с трясък се затвори вратата, от която започна моето спускане в подземието. Аз се бях увлякъл и пренебрегнах предупрежденията, с които изобилстваше дневникът. И сега, ако се вярва на Хуан Начи Коком, единственото спасение бе да продължа по поетия път.

И въпреки всичко, преди да прекъсна кратката почивка и разсичайки с мачете изкусно заплетените суеверия на маите и наистина йезуитските интриги на братята францисканци, отново да се хвърля през глава в дебрите на засуканите староиспански граматически конструкции, аз реших по-добре да изуча своя нов противник. Кой е човекът-ягуар?