Дмитрий Глуховски - Здрач

Какво пък, възможно е да е точно така. Но когато гледам усърдно кръстещите се бабички, когато чета за вкопчващите се в религията раково болни, когато с любопитството на антрополог намирам в тълпата от енориаши бръснатите глави на бандитите с масивни защитни амулети на борческите им шии, си мислех: няма скоро да узрея аз. Вярата е патерица, за която се хваща съмняващият се в своя утрешен ден. А моят живот го правеха напълно предсказуем рутината и работата, които се справяха с тази задача не по-зле от свещените хороскопи на маите. До неотдавна.

Озадачава ме как държавата, посветила повече от седемдесет години на унищожаването на вярата и на изкореняването от човешките души на самата потребност от нея, изведнъж започна да се кръсти и да бие чело в пода с настървение, на което биха завидели и най-набожните бабички. Вярва ли тя в своя утрешен ден? Защо протяга ръка към патерицата?

За какво мислят министрите по време на Великденската служба, които със сериозен вид правят кръстния знак, като се стараят при това да гледат встрани от десетките телевизионни камери, сякаш тия камери там изобщо ги няма, сякаш тяхното усърдие е от сърце?

Стотиците църкви, които се строят по цялата моя страна, биха могли да свидетелстват за възраждането на духовността, ако съграждащите ги организации не се занимаваха с безмитен внос на алкохол и цигари; така че на всички нови храмове би трябвало да се дава името „Спас на крови“ 18 18 Храм, построен в Санкт Петербург на мястото на трагичната гибел на император Александър II при атентат. — Б.пр. .

Но повече от всичко друго поразява въображението върнатият без разрешение от онзи свят огромен събор в центъра на Москва. Снабдена с платен триетажен подземен паркинг, способен да помести десетки хиляди енориаши, тази фабрика за благодат кой знае защо навежда на мисълта за хаитянските магьосници, способни да възкресят мъртвец и да го накарат да им служи.

Дано ми бъдат простени тези хули, когато се разглежда моето дело на Страшния съд, но вижда Бог: формално принадлежейки към новото поколение, но все пак оставайки си явно homo sveticus с атрофирали онези жлези, които отговарят за произвеждането на секрета на вярата, аз въпреки това с уважение се отнасям към православието и към християнството изобщо, също както и към другите религии. Не зная какво оскърбява повече този и другите богове — моят честен атеизъм и етнографско високомерие или цялото това помпозно театро, в което милиони хора играят зле на вяра — с озъртане към небесата или пък един към друг…

И в този момент то зави още веднъж — не в отдалечения ъгъл на двора, а точно до моя вход на блока, така че аз за първи път можах да го чуя както трябва.

За част от секундата, преди да задрънчи стъклото на кухненския прозорец, аз все още се опитвах да рационализирам, да дам поне малко по-разумно и приемливо обяснение на цялата тази история. Убеждавах сам себе си, че някакви задкулисни организатори на тази сложна, многопластова и притежаваща понятен само за тях самите смисъл на интригата, са могли да нагласят и нощното разиграване през вратата ми, и да възпроизведат виковете на тропически хищници в градинката пред блока. Сложена в чашката на Петри 19 19 Чашката на Петри — един от символите на научната лаборатория — лабораторен съд — открит от Юлиус Рихард Петри, немски микробиолог — за получаване на чиста култура микроогранизми. — Б.пр. на моето въображение, пълна с питателната среда от средновековен летопис, мимолетната уплаха, породена от тези невинни хулигански номера, порасна, набъбна като колония дрожди и започна да прелива от краищата.

Но чутият от мен вой отново сложи всичко на мястото му. Човешката памет като морски прибой оглажда острите ръбове на преживяното: бледнеят краските, забравят се детайлите. Изпадналите парченца мозайка се заменят с измислени спомени, за да не ни тревожат черните петна на изтритите обстоятелства. Но как само за няколко часа успях да забравя този странен тембър, неприсъщ нито на човешкия глас, нито на животинския? Вярно, че по-рано не го бях чувал от такова малко разстояние…

Ревът, вероятно, бе започнал на някаква отвъдпределна, недостъпна за човешкото ухо нота, но този беззвучен звук беше толкова силен, че бе потиснал всички останали: изглеждаше, че светът е стихнал за част от секундата. А после се е ударил в стъклата на прозорците, изпънал ги е, както вятърът е изпъвал платната на испанските каравели, и те противно издрънчаха. Сякаш ме покри взривна вълна: тъпанчетата ми изтръпнаха, ушите ми заглъхнаха и ми се искаше да отворя уста като при бомбардировка или в набиращ височина самолет. И най-накрая, преминавайки в чуваемата част на спектъра, той получи обем, изпълвайки със себе си главата ми, жилището, околоблоковото пространство и целия град. Започнал като мъчително скимтене, той постепенно се превърна в гъст заплашителен бас, като адски — и жив, в това не се съмнявах — антипод на сирената за въздушна тревога. Този кошмар продължи не по-малко от две минути и дявол знае как трябва да изглежда съществото, чиито дробове и гърло са способни да издържат това.