Дмитрий Глуховски - Здрач

Седнах на перваза на прозореца и се опитах да погледна долу, но това практически беше безнадеждно: входът ни (а то именно там се криеше) се намира на същата стена, на която и всичките ми прозорци, така че колкото и да притисках буза в стъклото и до болка да скосявах очи, в полезрението ми попадаше единствено крайчецът на тенекиената козирка над входната врата.

Поразената, оглушена вечерна Москва изпадна във вцепенение: след рева се възцари гробищна тишина, сякаш на много квадратни километри наоколо хората замлъкнаха, не вярвайки на чутото и преживявайки отново забравеното от векове състояние на страх — заради това, че човекът престава да бъде господар на известната му част от света.

Това състояние обаче продължи кратко — само след половин минута се тресна прозорец и пиян мъжки глас изгърмя:

— Ако още веднъж чуя тая сигнализация — ще ви срежа гумите, копелета!

Е, какво пък, поне разбрах, че това не съм го чул само аз.

След като се наплисках със студена вода, аз отново инспектирах резето и заключалките, което за няколко минути ми донесе успокоение. На стълбищната площадка беше тихо, отвън, паркирайки, мирно изръмжа нечия кола, звъннаха момичешки гласове. Не беше още много късно; сигурно когато са измислили обяснение на чутото, всеки по свой вкус, живеещите от околните блокове са се успокоили след настръхването и са се върнали към заниманията си.

Все още не можех толкова скоро да се докосна до дневника, все още противно трепереха коленете ми, при това хич не успявах да се отърва от усещането, че колкото повече се придвижвам напред с четенето, толкова по-осезателна и материална ставаше надвисналата над мен заплаха.

Коремът ми закурка и реших да направя почивка. Във всеки случай, ако трябваше да се отбранявам, кухнята подхождаше за целта доста повече от стаята: малко, добре осветено пространство, без тъмни ъгли, без стари огледала, пък и все пак с някакви запаси от продукти. Сложих чайника на печката, щракнах копчето на радиото и попаднах на вечерните новини.

„Земетресението в Пакистан, по непроверени данни, отне живота на сто и трийсет хиляди души. Президентът на страната Первез Мушараф обяви извънредно положение. Планинските райони на Пакистан са в руини, точният брой на жертвите в градовете и селата, отрязани от света след трагедията, е неизвестен…“.

Гласът на диктора беше делничен, с лека нотка на сдържана професионална разтревоженост: беше ясно, че сто и трийсет хиляди смърти не са го трогнали. Работейки в новините, сигурно свикваш с труповете не по-малко от паталогоанатомите — едва ли не всяка новина започваше с катастрофи, войни и терористични актове. Само дето не ти се налага да ги гледаш отблизо; но затова пък са къде-къде повече. Сто и трийсет хиляди… Лично аз не мога да си представя дори такъв брой живи хора, какво да говорим за мъртъвци? Впрочем за мен те така си и оставаха кървава атракция, както и за водещия: и без това е трудно да си представиш в детайли съсипаните пакистански села, препълнените болници с наредени стотици мъртви тела, облаците досадни тлъсти мухи, ояли се с леш, а най-важното е, че няма защо да го правиш. По-лесно е да си мислиш за нещо свое, докато водещият приспивно-монотонно изброява разрушенията и последните данни от преброяването на намерените трупове.

Тази година беше богата на всякакви катаклизми, помислих си аз. Земетресения, наводнения, урагани се редуваха едно след друго във вечерните новини и се съревноваваха за място на първите вестникарски страници. Порядъчно ошмулената от стихиите Азия търкаше праговете на ООН, опитвайки се да се добере до нови инжекции хуманитарна помощ и до спешно преливане на финанси. Но „Лекарите без граници“ и спасителите от развитите страни, които вечно биват запращани в пъкъла под предлог за благотворителност — а всъщност просто за тренировка — се разкъсваха между Латинска Америка, Близкия изток, Карибите и Индонезия. Европа се бореше с бюджетния дефицит и със структурната криза в икономиката, а „Уолстрийт“ вече и така бе разбил всичките си касички, измъквайки Белия дом от новата му зрелищна военна авантюра.

Макар че сигурно през миналата година бедствията и катастрофите не са били по-малко. Просто аз не съм им обръщал внимание или, да кажем, не така често съм слушал радио.

Намалих звука и напрегнах слух — навън беше все така тихо. Извадих дървената дъска, накълцах криво-ляво два големи картофа, спрях дишането си и надробих лук, и като запалих газовия котлон на печката под опушения като британски танк при Ел Аламейн тиган, сгорещих лъжица бледо слънчогледово олио. Докато картофите съскаха и пращяха, аз от време на време оставях лопатката, за да се промъкна страхливо до външната врата и да погледна през шпионката или за да се кача на перваза на прозореца, да открехна за миг малкото прозорче и да предоставя ухото си на мразовития вятър, опитвайки се да уловя в диханието му отсенки на онзи сатанински вой.