Дмитрий Глуховски - Здрач

Имах повече от необходимото веществени доказателства за това:

Прекараната от мен блатна треска остави след себе си опразнените наполовина блистери с хапове за сваляне на температура и изсуши тялото ми;

Със собствените си ръце пипнах пломбите, с които криминалната милиция бе запечатала входа на бюрото за преводи след страшната и без съмнение, изпълнена с тайно значение, гибел на служителя. (Като че ли милиционерите разчитаха със същата свойствена им решителност и наивност да запечатат с тези жалки хартийки разтворените — напълно вероятно от мен — врати на Преизподнята на маите!).

И най-сетне, предупреждението, надраскано на вратата ми — зловеща пародия на така любимата на Борхес роза, която беше откраднал от съня си Лао дзъ, неопровержимо свидетелство за материализацията на демоните от индианските предания — откъде иначе би могло да се появи в нашия свят това чудовище? Надписът бях видял не само аз и едва ли е възможно да бъде заподозряна в склонност към параноични фантазии моята съседка от апартамента отсреща — човек с желязна като релса психика, с още съветска закалка.

Като привеждам тези аргументи един след друг, аз постепенно успях да докажа собствената си нормалност, поне на самия себе си. При това аз така и не се осмелих да изляза на площадката, за да видя дали надписът на вратата още стои.

Вместо това изшляпах към входната врата и още веднъж проверих всички ключалки и дори подръпнах дръжката. После, залепих ухо върху студената тапицерия на външната врата и с опасение се вслушах в скърцането на стария асансьор, който едва-едва пълзеше по шахтата. Огледах прозорците, за всеки случай затворих малкото прозорче, светнах лампите навсякъде и тогава вече се почувствах в относителна безопасност.

Стените на моя „сталински“ блок по дебелина сигурно не отстъпваха на крепостните стени, заобикалящи испанския манастир в Мани, а стоманената врата, за която някога бях дал две месечни заплати, би издържала и удара на таран. Ако направех и един бърз набег до близкия магазин за хранителни стоки, можех да издържа седмици вражеска обсада.

Но Хуан Начи Коком май повече се осланяше на кръстовете на манастира „Св. Архангел Михаил“, отколкото на целия гарнизон на Мани, включително и на кавалерията, топовете и аркебузите. За силите, от които ми предстоеше да отбранявам моята крепост, не бяха страшни нито стоманата, нито оловото, да не говорим за потъмнелите сребърни прибори или смехотворната неръждавейка на десертните ножове — всичко, с което бих могъл да им се противопоставя.

Аз не съм вярващ човек. На църква съм бил едва десетина-двайсет пъти, пък и то — напук на възмутеното шъткане на клисарите вътре, за да пощракам с фотоапарата, при това без да купувам свещи дори колкото за успокоение на съвестта. От миризмата на тамяна ми се вие свят и ми се ще да избягам навън на чист въздух, а от това обилие на злато ми хрумват неуместни сравнения за бандитските ланци, дебели колкото пръста ми, и изобщо за новобогаташкото пристрастие към показен разкош. Какво да кажа повече? Най-добросъвестно се опитвах да прочета Стария и Новия завет, но за мой срам, ми беше скучно и се оплетох. Яйца за Великден не съм боядисвал никога, а още по-малко съм постил. Светците от тежките православни икони вече отдавна бяха вдигнали ръце от мен и повече не ме гледат в очите, когато от разсеяност или от любопитство все пак хлътна в някоя църквичка.

Ако си бях купил поради страх разпятие или лика на Архангел Михаил, в моите ръце те все едно биха си останали безполезни чуканчета или парчета пластмаса, като бронзовата статуетка на Буда, която само събира прах на полицата в голямата ми стая. Непретенциозната фигурка на Христос, вече трето хилядолетие умиращ в мъки върху двете блокчета дърво, се превръща в магически артефакт само ако се напои с еманацията на човешката радост, надежда, страдания и отчаяние, наслушала се на молби и благодарности.

Изхождайки от това, че незареденото оръжие може единствено да раздразни противника, реших да не купувам никаква религиозна символика. Какво да се прави — с вярата е като с любовта: или я има, или я няма. В призраци — моля. Във вълшебни книги — колкото искате. Но виж, с Библията и с Евангелието изникнаха сложнотии: именно в тази история хич не успявах да повярвам, макар и да опитвах веднъж-дваж. Неубедително и това си е.

Понякога някой свещенослужител, препъвайки се в скептичния ми поглед, криеше пренебрежителната си насмешка в широката си пищна брада и започваше с мен душеспасителна беседа. Когато имах време и настроение, аз го изслушвах и му отговарях, но към края на разговора всеки от нас непременно си оставаше на своето мнение. След като захаросаше моята кисела гримаса с всеопрощаващата си усмивка, поредният отец ми казваше, че просто още не съм узрял, че не съм готов да съзра и разбера.