Дмитрий Глуховски - Здрач

„Че по този сакб ние се отправихме по-нататък и вървяхме, ако се вярва на звездите, на югоизток, и че в първите часове пътят ни беше необичайно лек, понеже под краката ни от много време насам за първи път се оказа настлана с камъни пътека, а не коварната земя на блатата.

Но че тази лекота, с която ние отначало се придвижвахме напред, беше лъжовна; и сега, когато аз вече смятам този проклет път за живо същество, то мисля, че той така нарочно подмамва странниците, привличайки ги със своите равни камъни и със свободното си от лиани небе над главата. Ние и по-рано трябваше да се досетим за причините за това, защо растенията и зверовете не се осмеляваха да стъпят на него, от което сакбът си оставаше винаги пуст и чист.

Че след като мина известно време, започна с нашия отряд да става нещо лошо: хората вървяха все по-трудно, а всяка крачка струваше такива усилия, сякаш този сакб пиеше от нас живота всеки път, когато кракът се докосваше до камъните му.

Че като усетихме това, обърнах се аз към водача Хуан Начи Коком за съответните обяснения и той, без да крие от мене истината, ми съобщи, че пътят е омагьосан от древните вълшебници на неговия народ, и каза той също така и за това, че в тези места още не му се е случвало да идва преди, и ни води той само според указанията на старците, с които е говорил, преди да тръгне на път. И че те го предупреждавали за омагьосващите свойства на Пътя на съдбата, но той тогава, след като се помолил на Дева Мария, събрал сили, за да се справи със съмненията и да преодолее страха; сега обаче се опасява, че испанските богове не са стъпвали в тоя пущинак, и тука са по-силни неговите вековечни стопани.

Че на мене пак ми се наложи да го утешавам, да го заплашвам и да го уверявам в безпределното могъщество на Господа наш Иисус Христос и на Богородица, и да му напомня, че пред тях туземните божества са само дървени чукани, чиято участ е тлен и забвение. Че моите думи имаха за него определено въздействие, заради което той утихна и само ме молеше да не оскърбяваме индианските богове, докато се намираме в техните владения, а не в Мани, под защитата на крепостните стени и манастирските разпятия.

Че с настъпването на тъмнината всички нас ни овладя страх, чиито причини не бяха ни известни, а да се опише, аз предполагам, е невъзможно. И че този страх придоби такава власт над всички войници и даже над мене, и над Васко де Агилар, и над брат Хоакин, че по мълчаливо съгласие ние в един миг решихме да спрем на онова място, където се намирахме, и да направим там бивак; по-нататък да тръгнем едва с изгрева на слънцето.

Че тази нощ ние прекарахме във велика тревога и както и да бяхме уморени от дългия път, така и не можахме да склопим очи, намирайки се в тежка полудрямка, но идвайки в съзнание от странните шумове, които идваха от гъсталаците.

Че най-много ни смущаваше удивителният и страшен крясък на неизвестен звяр, напомнящ смътно рева на ягуар, който се разнасяше от храстите недалеч от нашия лагер.

И че си припомних аз, как точно такъв крясък бях чул през сън на разсъмване в нощта, когато вторият ни водач, мелезът Ернан Гонсалес, беше се убил.“

Отместих листовете настрана и разтърках слепоочията си. Започнал вече постепенно да свиквам с мисълта, че между описваните в дневника събития и моя живот се създава някаква необяснима връзка и тази странна синхронизация се усилва все повече, аз бях готов да повярвам, че гробовния вой, който чувах пред блока — не е нищо друго, освен ехото от виковете на конкистадорите, събудени от духовете на селвата.

Ягуар в Москва? Пред моя блок? Може би си струва да попрочета малко жълта преса от последната седмица — току-виж някъде се мерне кратка дописка за избягал от зоопарка хищник? Ако книгата наистина притежаваше онези магически свойства, които й приписвах, и е способна да изкривява действителността — проекция на произшествията, обрисувани на страниците й, защо да не се допусне, че е накарала някой пазач да забрави да заключи някоя от клетките на животинския зандан на „Краснопреснеская“?

Май по достойнство да оценят издигнатите от мен крехки логически конструкции биха могли единствено инженерите на „Загородное шосе“ 17 17 Район в Москва с елитни жилища по проекти на най-добрите специалисти. — Б.пр. , но мен това не ме притесняваше.

Да споделям съображенията си с когото и да било аз засега нямах намерение, съзнавайки, че и приятелите, и милицията ще ме посъветват да прогоня терзаещите ме бесове с един курс с феназепам, а пък ако проявявам упоритост, току-виж ме тикнали и в някоя лечебница. Самият аз обаче все още съхранявах увереност, че разсъдъкът ми си остава незамътнен, въпреки всички изпитания, които ми поднесе съдбата през последните седмици.