Дмитрий Глуховски - Здрач

Може би това е последното „благодаря“ на последните живи ветерани. А може би държавата черпеше вдъхновение от техните малко ретуширани от историците подвизи и се надяваше, че гражданите ще последват примера й. И Победата изведнъж започна да заема все повече място в съзнанието на народа. На мен това ми изглеждаше противоестествено: гримирани старици изглеждат зле на пропагандни плакати. На седемдесетгодишната Марлене Дитрих не бива да се поверява съблазняването на нацията.

Историята е Медуза Горгона; под нейния вторачен поглед всичко се вцепенява и вкаменява. Живите лица, способни някога да изразяват болка, радост, страст, страх — застиват в еднаква героична гримаса. Истинските цветове — кафяв, розов, зелен, син, кестеняв, риж, пшеничен — изчезват, отстъпват място на два мъртви: ослепително мраморен — за вождовете, и гранитносив — за изпълнителите на тяхната воля.

Разхвърляните по цялата ни страна вкаменени бойци от Великата отечествена са като набодени на карфици изсушени пеперуди. Едни са призвани да запазят от тлен красотата и изяществото, други — да спасят от забвение героизма и саможертвата. Но състоянието на душата не може да бъде запазено във формалин. Децата, научени да казват „Слава на героите“, не разбират добре за какво става дума. Истинската памет за всяка една война живее само три поколения: за да чувстваш какво е значела за онези, които са я преживели, трябва да слушаш за войната от тях самите — седнал на коленете им. За правнуците на войниците, които не са ги виждали живи, ще останат само скучните учебници, сладникавите, едностранчиви филми и страшно гледащите във вечността празни очи без зеници, издълбани в гранита на статуите.

На мен, както и на почти всички, сигурно им се насълзяват очите, когато заслужилият артист с дълбок бас пее „Този Ден на Победата…“. Аз също съм израсъл с филмите за танкистите и за подвига на разузнавача Кузнецов. Да надраска свастиката — символ на злото, и звездичката — герб на „добрите“ — върху знамето или танка, и досега умее всяко едно момче, което нещо си рисува в тетрадката, и лично аз съм свършил не по-малко от десет детски скицника за рисуване с тази непреходна тема. Веднъж в годината, когато видя старец с орденска лентичка, аз изпитвам желание да му кажа „благодаря“, макар през останалото време неговото досаждане и станалият с годините непоносим характер ме карат да му пожелая най-лошото. В края на краищата аз пиша думата „Победа“ с главна буква.

Явно аз чувствам по повод на войната и хората, които са победили в нея, същото, което и болшинството. Но не разбирам защо с всяка изминала година тя става все по-важна, а останалите май не се учудват изобщо.

Паметниците и мемориалните плочи на всеки ъгъл ми се струват като своеобразни урни — но не за прах, а за отлетелите души на умрелите старци с орденски лентички. Ваятелите на героите от Великата война, скулпторите, просто заработват хонорарите си, политиците, произнасящи речи на церемониите при откриване на монумент, всъщност мислят за любовниците си, а децата, които слагат цветя в подножието на паметниците, се притесняват да не се спънат, когато се връщат, защото това е много важен празник, макар и да не е ясно защо. Да съзрат в гранита и мрамора черти, напомнящи им за познати лица, видени за последен път преди боя шест или седем десетилетия по-рано, и да заплачат — могат единствено ветераните. Скоро от тях няма да остане никой, а градът окончателно ще се превърне в безсмислена и безполезна градина на камъните…

Тролеят конвулсивно се разтресе, запъшка и тръгна, а аз все така продължавах да седя, приковал вледенен поглед в стесняващото се прозрачно кръгче на белия прозорец.

В приемната (да я нарека по друг начин просто не ми се обръща езикът) на бюрото за преводи „Акаб Цин“ този път седеше не онова очарователно роботизирано момиче, което ме спаси и ме обрече, като ми предаде новата глава, а слязъл от рекламна страница на лъскаво списание за горния сегмент на средната класа съвременен младеж със строг костюм, с почти незабележим намек за лекомислие, позволен на банковите служители на коктейлно парти.

Зъбите му бяха бели като алпийски върхове и той добре знаеше това. Гостоприемната усмивка бе поразително здраво пришита върху лицето му. Очите му не изразяваха абсолютно нищо. Сигурно този навик се изработва само след дълги години специални тренировки.

Служителят прие от мен папката с изпълнената поръчка, благодари ми и като безпогрешно каза собственото и бащиното ми име, ме попита желая ли и по-нататък да продължа да работя със същия клиент. Потта, оросила челото ми и разтреперилите ми се ръце, протегнати с алчността и нетърпението на наркоман, той тактично не забеляза. Типовата пластмасова папка със следващата част на превода и хонорарът в бял плик с логото на бюро „Акаб Цин“ легнаха на плота пред мен. Никакви въпроси служителят не ми зададе, а подмяната на двете еднакви черни папки и плика с шумолящите банкноти допълниха забавната прилика на ставащото с някоя шпионска операция или сделка по доставката на наркотик.