Дмитрий Глуховски - Здрач

Продължението на дневника просто беше длъжно да крие нещо невъобразимо. Тайната за получаване на злато от олово? Рецепта за безкрайно удължаване на живота? Предсказания за бъдещето? Разгадаването на тайната за гибелта на цивилизацията на маите? Имайки предвид какви цербери пазеха тези сведения, на по-малко не бях съгласен.

Възможно е за това да се е досещал и авторът му, който на хартия не споделяше мислите си. Щеше ли той с толкова упоритост да води отряда си напред, въпреки тежките загуби? Щом като такова знание си е струвало хладнокръвно да се пожертват четирийсет човешки живота, имах ли аз правото, оказал се на прага на притежаването му, да проявя малодушие и да не заложа на карта само един — макар и своя собствен?

Заключих вратата с двете ключалки и резето, набързо се измих и без да закуся, започнах да преписвам превода на чисто.

Работех толкова бързо, че се справих с всичко само за два часа, макар че заради бързането няколко пъти да натиснах грешни клавиши, след което ми се налагаше да измъквам листа, да забелвам грешката, като луд да духам върху нея, за да изсъхне по-бързо, а после с точността на часовникар да превъртам лостчето на валяка, за да наглася листа — не дай Боже, буквите да не са на нужното ниво.

Подтикваше ме да бързам не само желанието да разбера най-сетне какво се е намирало в крайната точка на испанската експедиция, но и страхът да не успея да го направя. Сега вече работех като за състезание със смътната сянка зад вратата ми. Тя все още изоставаше зад мен на половин крачка и ако стигна до финала пръв, ще мога поне за няколко секунди да погледам главния приз, макар и в крайна сметка да го загубя.

Още в четири часа вече всичко беше готово. Както обикновено, бях писал с индиго. Скрих своя екземпляр между чаршафите в гардероба, метнах си палтото, хвърлих поглед през шпионката, блъснах вратата и натиснах копчето на асансьора. Ако всичко върви добре, ще успея да се върна вкъщи още по светло.

Идеята да взема тролей не беше моя — явно ми я бе нашепнало в ухото дяволчето, седнало на лявото ми рамо. Едва вчера така чудесно бързо си стигнах до бюрото с метро — не мога да разбера защо този път ми дойде на ум да пътувам с наземен транспорт. „Садовое колцо“ беше необичайно празно, а тролеят тъкмо пристигаше на спирката и монтираното към малкия мозък на всеки московчанин миниатюрно устройство, което моментално изчислява най-бързия път по града, имайки предвид времето, задръстванията и последните новини, ме накара да скоча на стъпалото, като сбутах недоволен чичко с кожена шапка.

Съжалих за това само след пет минути, когато тролеят се закова между „Краснопресненская“ и „Маяковская“. Шофьорът се извини с тон, нетърпящ възражение, и заяви, че по технически причини пътуването временно се прекъсва. За нетърпеливите той отвори предната врата, но моментално със страшен глас обеща да оправи положението за десет минути.

Почти никой не се реши да слезе: да се върви пеша по заледения тротоар до най-близката станция на метрото беше не по-малко от онези десет минути, за които шофьорът обеща да отстрани повредата. Накрая, ремонтът отне повече от половин час, но болшинството пътници така и останаха да седят на местата си: когато си чакал петнайсет минути, започваш да се страхуваш, че тролеят ще тръгне веднага щом ти слезеш.

Подишах върху заскреженото стъкло и стопих наблюдателно кръгче. През него не се виждаше много: парче от сграда и наскоро инсталиран в специално направена градинка още един паметник на героите от Великата отечествена война. През тази година, нагласени да съвпаднат с, общо взето, не много кръглата годишнина на Победата, бяха открили някак особено много нови паметници, включително и една статуя със съвършено невероятни размери и доста съмнителни художествени качества. Целият град беше облепен с афиши за концерти с песни от военните години, кината даваха ретроспективни черно-бели филми за партизаните и за превземането на Райхстага, модерни фотоцентрове помпозно откриваха изложби от типа на „Лицата на героите“ или „Онези, които…“.

За мен завръщането на Победата от архивите на улицата си оставаше загадка. Преди двайсет години, доколкото си спомням аз, на това събитие се отделяше доста по-малко внимание. Не само хората, които през онази война с оръжие в ръка са вървели през полетата на смъртта, подгизнали от кръвта, пролята толкова много, че земята не е можела да я попие цялата, но и ония, които поне помнеха воя на сирените за тревога, разкъсващи пелената на крехкия детски сън, оставаха все по-малко и по-малко. Но кой знае защо именно сега празникът на Победата неочаквано беше придобил онази значимост, която е имал сигурно само в първите десет-петнайсет години след края на войната.