Дмитрий Глуховски - Здрач

Да не би пък наистина да е нечия лоша шега? Все пак наближава Нова година, хората вече празнуват. Нямаме ли някаква народна традиция да се плашат хората до смърт с бездарни шеги преди празника? Нещо беше свързано с Бъдни вечер, май, когато е тоя проклет Бъдни вечер? Свили са от тел скелета, хвърлили са му отгоре брезент, почукали са на вратата — а те седят на стълбите и се стараят да задушат смеха си. В тая идиотщина на стълбищната площадка няма абсолютно нищо, дори на глупак ще е ясно, че е неодушевена. Ей сега ще изляза и ще ги сбия!

Изведнъж събрах толкова смелост, че наистина хванах дръжката на вратата и я натиснах надолу. Излишно е да уточнявам, че ако не беше заключено, не бих бил толкова храбър. Винаги затварям и заключвам вратата още щом вляза вкъщи с доведено до автоматизъм движение: две завъртания наляво, после прещракване — фиксаторът отива нагоре; за всичко това не се иска и секунда. Случвало ми се е, разбира се, понякога и да се разсея, изнасяйки кофата за боклук или слизайки до пощенската кутия за вестници, но днес със сигурност бях заключил. Нали така?

Щом дръжката описа дъгата докрай, езичето се скри и вратата под тежестта на тялото ми бавно се поддаде напред…

… Отдавна се канех да смажа пантите — от праха и ръждата те скърцаха безбожно като шмиргел, минавайки по слуховите ми нерви всеки път, когато отварях вратата недостатъчно бързо. Но слънчогледово олио не бива да се слага на пантите, ще стане само по-лошо — някой авторитетно ми го беше обяснил, а машинно трябваше да търся специално; в резултат на това, вместо да реша въпроса кардинално, аз се бях научил лекичко да повдигам вратата и да я отварям с един точен мълниеносен тласък, на който биха могли да ми завидят много от мангустите. Затова пък скърцането не беше така мъчително.

Ако пантите бяха смазани, така и бих си останал в този хипнотичен полусън и естествено бих осъзнал случилото се прекалено късно, когато сгъстилият се зад вратата кошмар би се плъзнал вече беззвучно в моя дом, и би излязло, че аз сам съм го пуснал вътре. Отрезви ме проточеното рязко изскърцване на пантите.

В онези части от секундата, когато се сепнах и вече престанах да бутам вратата напред, но още не бях успял да я дръпна към себе си, ясно усетих как от другата страна дръжката меко, но властно я хвана то … пантите уплашено млъкнаха, но вратата упорито продължи движението, отваряйки се…

Трябваше да запра крака в пода и с всички сили да дръпна с две ръце — тежестта беше неимоверна, като ония юначаги от книгата за рекордите на Гинес теглех към себе си натоварен железопътен вагон. Езичето щракна и легна на мястото си.

Преди то да се опомни, аз веднага затвърдих успеха си — за половин секунда пуснах единия секрет, като свалих предпазителя, освободих пружината на втория, дръпнах копчето, после блъснах резето и едва тогава си поех дъх. Притиснах око в шпионката — тъмната грамада си стоеше точно там, където бе и преди, без да е мръднала дори сантиметър.

Зашеметен и хипнотизиран, аз се стараех да обуздая галопиращото си сърце, сграбчил полираната топка на бравата, все още запрял крака в пода и не откъсвайки очи от фигурата на стълбището. Да обмислям това, което се случваше с мен, изобщо нямах време: точно в момента, когато се канех да отскоча до кухнята за сатъра, то направи крачка напред.

Само тази една крачка беше достатъчна, за да разбера колко глупаво и наивно беше да се надявам на рационално обяснение на ставащото. Движението беше тежко за това създание: то бавно отлепи от пода крака си. Долната част на тялото му оставаше невидима за мен, затова пък горната, почти изцяло обхваната от зрителното поле на шпионката, се изкриви, лявата страна с някаква тектоническа мудност и монументалност се издигна нагоре, а после се приближи към шпионката. След това със същото усилие чудовището (нищо не би могло сега да ме убеди, че пред мен стои човек) премести напред и другата половина на колосалното си туловище. Най-зловеща ми се стори съвършената, невъзможна беззвучност, с която то се придвижваше. Като се приближи по-плътно до вратата, тъмният силует запълни със себе си цялото видимо пространство. Мен буквално ме отхвърли назад; самият аз предпочетох тогава да припиша това несъзнателно движение на инстинкта си за самосъхранение, обаче по-късно, анализирайки своите усещания, разбрах, че то беше заобиколено от поле на ужаса, отблъскващо от него всичко живо… сякаш бе някакъв дяволски обратен магнит. И в този миг чух чукането — точно така, както и преди: три бавни тежки удара.