Дмитрий Глуховски - Здрач

За тези десет минути, които прекарах на мокета в коридора, аз се бях примирил, че на света има място за свръхестествени явления и завинаги се простих с усещането за спокойствие и сигурност в собствената безопасност. И освен това се бях научил да задавам въпроси на себе си и на другите, даже когато знаех, че вместо отговор в най-добрия случай ще ме удостоят със слисан поглед. А после, през следващите пет минути — да преодолявам страха си, да прекрачвам през инстинкта си за самосъхранение и накрая да се присмивам на себе си.

Когато, облян в сълзи, станах от пода, все още хлипайки, блъснах вратата с все сила и разбрах, че по някакъв начин прозорецът се беше отворил и кратките пориви на вятъра, които нахлуваха вътре и лавираха между отворените крила на прозореца и мебелите, създаваха този странен шум, който бях взел за човешко дишане.

Веднага затворих прозореца, вратата на стаята напротив — отворих и я подпрях със стол, за да не се затваря повече, а после светнах навсякъде из къщи. С това екзорсисткият 14 14 У католиците — изгонване на зли духове чрез молитви и заклинания — Б.пр. ритуал беше завършен.

Така се състоя първото ми запознанство с демоните.

След трийсет години те се върнаха и какво? Аз отново седнах на пода, готов да се разплача!

Краката ми пружиниращо сами се изправиха и аз, забравил за предпазливостта и за причакващите ме оттатък убийци, въоръжени с пистолети със заглушители, погледнах през шпионката и повторих „Кой е?!“. Както и преди то не ми отговори.

Виждаше се доста лошо: крушката на стълбищната площадка пред вратата ми беше изгоряла, оставаше само една на горния етаж, но и тя не бе повече от четирийсет вата. За да разгледам по-добре страшния си посетител, трябваше да загася лампата в коридора. Направих го от някакво противно лепкаво любопитство, с каквото хората гледат филми на ужасите или наблюдават екзекуция на други хора. Здравият смисъл ми подсказваше съвсем друго: по-бързо да заключа вратата с всички останали брави, заключалки и резета, да се барикадирам, да извикам милицията! Вместо всичкото това аз загасих в коридора и в сгъстилия се полумрак започнах напрегнато да изучавам очертанията на фигурата, която неподвижно стоеше на площадката на две крачки от вратата ми.

Тя беше ненормално огромна, повече от два метра на ръст, от което ми идеше да се успокоя: това е наужким, просто някой шегаджия се е загърнал в широка мантия и се е качил на табуретка… Но най-много ме уплашиха раменете му — неизмеримо широки, те правеха мътния силует в шпионката едва ли не квадратен, като у някои персонажи от американските мултфилми. Именно в мултфилмите: липсата на привичните за окото човешки пропорции не позволяваха да се повярва в истинността, в реалността на тази фигура. В мен все повече укрепваше увереността, че спя или бълнувам.

Въпреки изпъкналата широка буца над плещите, която по всяка вероятност трябваше да бъде глава, всичките очертания наведнъж изобщо не правеха впечатление на човешка фигура. Дори да нямаше глава на мястото й, моят гост не би могъл да бъде още по-страшен. Да разгледам силуета по-добре ми пречеше слабото осветление и бързо запотяващата се от вълнението ми шпионка, обаче и онова, което можех да видя, беше напълно достатъчно, за да си направя единствения верен извод: на стълбищната площадка ме очакваше създание, което със сигурност нямаше място в онова, което ние наричаме „действителност“. Изразът „пришълец от друг свят“ придобиваше за мен един нов, не много хубав смисъл.

Учудващо е, но в мен имаше известна подсъзнателна готовност за такава среща. Започвайки от един определен момент аз чувствах, че реалността всеки миг може да се огъне и изкриви като лицето на посетител в залата на кривите огледала (никога не съм намирал нещо смешно в тези неприятни заведения) — дотолкова необичаен беше попадналият в ръцете ми документ и всичко, свързано с него. Как по-точно да се изразя? Ако сериозно посветиш живота си на изучаването на НЛО, започваш да вярваш не само в извънземните, но дори и да им се обиждаш, че те подминават.

Когато разширените ми зеници успяха да съберат достатъчно светлина, за да се вгледам в него по-внимателно, можах да различа някои детайли: то май наистина бе облечено в безкрайно широко тъмно наметало, а огромната глава беше тежко отпусната на гърдите — за да не видя лицето му? Или липсата на лице?

То стоеше абсолютно неподвижно, без да издава никакъв звук, сякаш не беше живо същество, а механизъм, изпълнил част от програмата си и замрял до следващата заповед.