Дмитрий Глуховски - Здрач

Не веднага забелязах издрасканите с молив браздички: всички следи от написаното бяха старателно изтрити с гумичка и при това петното покриваше по-голямата част от надписа. Изпод капката се провиждаше само част от буквата „й“ и не бих обърнах особено внимание, ако не бях се заел усърдно да изучавам контурите на капката. Без да съзнавам защо точно го правя, аз също взех молив и покрих петното с лек щрих. Конспиративният метод от моето детство си свърши работата: през косия моливен дъжд прозираха четири, написани на руски думи: „те вървят след мен“.

Колкото и удивително и глупаво да изглежда, но първото чувство, което възникна у мен, още преди тревогата, беше ревност. Значи аз не съм първият човек, четящ дневника на това място на пресичането на временната и пространствената плоскости? Значи ли това, че са ме лишили от привилегията за извънреден достъп до загадките на маите и от почетната длъжност на тълмач, на водач на неизвестния клиент по тропическите гори на Юкатан? Моливът изпука в ръката ми и се разпадна на две.

Когато дойдох на себе си, аз с недоумение се взрях в стиснатия и побелял от напрежението юмрук, пуснах парчетата молив, и в душата ми бавно започна да прониква страхът. Който и да бе превеждал отчета за експедицията преди мен, това е завършило зле за него. След него и аз се спусках все по-дълбоко в подземието на тази история и около мен вече беше съвършена тъмнина: някъде високо и далече зад гърба ми светлият квадрат на входа, който по-рано можеше да ме поободри, оставяйки ми възможността за бягство, вече не се виждаше.

Оставаше ми единствено да продължа спускането. От края на главата ме деляха само два абзаца, и нищо по-ужасно за онези минути, докато ги чета, не можеше да ме сполети.

„Че на следния ден се случи с нас добро нещо: отрядът ни излезе в окрайнината на гората, откъдето започваше от празно място превъзходен път, настлан с великолепен бял камък; подобни пътища ми се е случвало да видя и на други места, ала те непременно водеха нанякъде и всички бяха в лошо състояние, и бяха обрасли с шубрак. А този път изглеждаше направен само преди година или две и дърветата и храстите се бяха дръпнали от него, така че той дори имаше и ивици земя отстрани.

Че Хуан Начи Коком назова този път «сакб» и каза, че за индианците той е свещен и се нарича Пътят на съдбата. И че, преди нашият отряд да стъпи на него, ние трябва да знаем, че обратно връщане по него няма да има.“

Щом прочетох последните редове, се чу грохот, който в тишината на моето жилище прозвуча като гръмовен тътен. Някой възмутително силно и настойчиво чукаше на входната врата.

Машинално погледнах часовника.

Стрелките показваха два и половина през нощта.

Няколко секунди седях, парализиран от неочакваното и необяснимо тропане, вслушвайки се в настъпилата след грохота пронизителна тишина и убеждавайки себе си, че никой не е чукал или поне не са чукали на моята врата, а на съседската.

Три нови ясни, точни удара, стоварили се върху моята — именно моята — врата, ме извадиха от вцепенението ми. Прикрих страниците на дневника сред разхвърляните машинописни страници по бюрото ми, насилих се да стана на крака и да направя първата си нетвърда крачка напред. Пътят към входната врата преодолях трудно: пропитият от страх въздух в моето жилище бе станал плътен като вода, не ме пускаше и ме оттласкваше назад.

Когато най-сетне се озовах пред външната врата, преди да погледна през шпионката, аз долепих ухо към вратата и замрях така. Чувах отлично деловото бръмчене на електромера над главата ми, цопването на капките в пълната с вода тенджера в кухненската мивка и воят на кучета някъде далеч навън… Но иззад вратата не се чуваше нито звук: никой не говореше, не пристъпваше от крак на крак, не кашляше, готвейки се да обяснява нещо на стопанина на апартамента по повод на визитата си по никое време. Надявайки се поне да чуя чуждо дишане, аз стаих своето и притворих клепачи…

… И тутакси се дръпнах като ужилен, зашеметен. Поредните три удара застаналият зад вратата нанесе, както ми се стори, точно на това място, където притисках ухото си.

— Кой е? — гласът ми ме подведе, подхлъзна се и премина в истеричен писък.

Изчаквах отговор не по-малко от минута. В главата ми се въртяха мисли за това, че ако погледна през шпионката, през нея могат да стрелят в мен, както постъпват наемните убийци във филмите. Изглеждаше невероятна глупост, но предупреждението, прозиращо през кървавото петно на последната страница на превода, ме подготвяше именно за такъв род сюрпризи.