Дмитрий Глуховски - Здрач

Че когато попитах водача дълъг път ли ни чака още, той отговори, че сега вече остава да минем не много, и че скоро трябва да се покаже онази пътека, по която можем да вървим къде-къде по-бързо.

Че Хуан Начи Коком вече се държеше близо до мене и никъде не се отделяше сам, и че ме напускаше само за да отиде на лов. Че по тази причина ние вървяхме отпред на отряда, тъй като той трябваше да показва пътя, а останалите вървяха отзад.

Че този мълчалив индианец от признателност започна да говори много с мене, като ми обясняваше живота в гората, разказвайки ми понякога удивителните и непонятни за испанеца легенди на своя народ, които въпреки, че беше учил в училището при манастира, ги знаеше много добре. И че веднъж, когато другите изостанаха от нас на голямо разстояние, той ме попита известно ли ми е, какво ми е известно за летописа на бъдещето.

Че това странно негово изразяване аз приех за грешка и го приписах на испанския му език, който, макар и да беше добър, понякога можеше да го подведе. Ала че, когато го поправих, Хуан Начи Коком не се поправи, ами настоя на своето и шепнешком ми довери, че за тях е и изпратен нашия отряд, а съвсем не за съкровища, които може и да ги няма в храма.

Че в този момент ни догони брат Хоакин и започна да разпитва индианеца за някои треви, които беше намерил, и за свойствата им, така че нашата тайна беседа беше прекъсната.“

През страницата, съдържаща няколкото последни абзаца, въпреки дебелината и придобития с векове цвят на хартията прозираше нещо тъмно, отпечатано или нарисувано на следващия лист. Като го взех за илюстрация, аз потиснах любопитството си и не избързах напред, за да го разгледам. Съсредоточен в превода, скоро забравих за провиждащия се през хартията неясен силует и затова изтърпях до края на страницата.

След като я обърнах на думите „беше прекъсната“, аз се втрещих: онова, което бях взел за гравюра или рисунка, се оказа кафеникаво петно с чудновата форма и зловещ вид. Не се съмнявах и за секунда: това беше кръв и съдейки по характерния ръждив оттенък, пролята съвсем наскоро.

Няколко пъти ми се бе налагало да наблюдавам такива петна как изсъхват постепенно върху тетрадките на квадратчета или на линии, когато в училище ми течеше кръв от носа. По повърхността на тези тетрадки се хлъзга дори, когато пишеш с химикалка, а падналите на тях яркочервени капки изстиват самотно, като бавно се обезцветяват според това, кога се задъхват и загиват еритроцитите. Цветът на тези капки върху листовете на квадратчета се разпределя неравномерно: под действието на силата на тежестта и векторите на молекулярно притегляне кръвта се събира в една точка от петното, където в крайна сметка, хартията ще бъде по-тъмна.

Това отстъпление може да се окаже неуместно, но засега аз, стараейки се да уталожа изведнъж появилото се сърцебиене, разглеждах кървавата капка на следващата страница, и не можех да мисля за нищо друго. Цялото петно беше еднакво, равно оцветено. Старата хартия, без да се нагърчи, жадно бе попила кръвта, като напукала се от юлската суша земя, която колкото и да я поливаш, изпива цялата вода до капка.

За листовете на квадратчета и на линии е несвойствена такава вампирска жажда; конверсионните лами на постсъветската хартиена промишленост, из чиято утроба излизат стотици тонове ученически тетрадки, не умеят да вдъхнат живот на хартията. А виж, хартията на испанския дневник беше осезаемо жива…

Капката се намираше долу на незапълнената до края с текст страница — почти там, където на края на Capítulo II бе разположена рисунката на уродчето Чак; сигурно съм я взел за картинка и по тази причина. В капките, както и в облаците, може безкрайно да се откриват всевъзможни фигури, това го знае всеки, комуто някой психолог поне веднъж е пробутал своите коварни хартийки с тестове на Роршах 12 12 Швейцарски психиатър и психолог, създател на психодиагностични тестове за изследване на личността. — Б.пр. .

Това, което на един пациент му изглежда като пеперуда, на друг му се вижда като ядрена гъба, на трети — като сиамски близнаци в профил. Изобретението на Роршах е камертон за човешките души.

Моята, явно, е била доста разстроена. От една страна, аз прекрасно съзнавах, че кафявата капка на хартията е също толкова безсмислено петно, като разтеклия се туш на бланките с тестовете; от друга — линиите му еднозначно се оформяха в силует на някакво фантастично животно. Равномерно засъхналата кръв правеше рисунката два пъти по-страшна и невъзможна: тя не е била размазана, за да придобие кой знае защо такава прилика, тя сякаш сама е капнала така на хартията, която моментално е попила попадналата върху нея течност.