Дмитрий Глуховски - Здрач

Макар че ми се искаше да прекъсна четенето още при описанието на първите симптоми на тайнствената треска, поразила отряда, аз така и не можах да се откъсна от текста, докато не свърших с посветения й пасаж. Едва след това, като притворих клепачи, започнах да си спомням тази болест, която трябваше да преболедувам и аз. Температурата, която обезсили тялото ми и ме правеше на парцал и изстискваше до капка цялата пот, съперничещите си по правдоподобие с действителността кошмари, и слабостта, която ме лиши от воля, мускули и разум, и ги направи като памук и чужди…

Признаците са същите; а пък аз отдадох всичко на дъжда, който се изля върху мен, когато блуждаех в изтощение по арбатските улички. Обаче всъщност съм можел да си лепна заразата малко по-рано — заедно с целия отряд в блатата на Кампече. Аз поне можех да противопоставя на тази мнима простуда пет столетия развитие на медицинската наука, конските дози от свалящи температурата хапове и легловия режим. Останалите участници в експедицията е трябвало да се задоволят с безполезните кръвопускания, с влажните кърпи на компреса, който за броени секунди се загрява и престава да облекчава, и с тежкия влажен въздух на тропическата гора, който така трудно навлиза във вкостилата се гръд. Успях да преборя призрачната треска по-бързо и с по-малко последствия, обаче едва ли бих могъл да й се противопоставя, ако ми се бе случило да съм нахапан от блатни насекоми преди четиристотин и петдесет години.

Разсъждавайки така, аз вече напълно повярвах в това, че моята болест е била сянка от болестта в четената от мен книга; сянка, хвърлена в нашия свят, и дори не си задавах въпроса, как е възможно това. Дали се бях заразил, държейки в ръце листовете, върху които може да са останали изсушени и заспали за векове бацили? Чувал съм, че спорите, пренасящи антракс, попаднали в благоприятни условия, могат да чакат своя час десетки години; впрочем, не е изключено тук аз отново нещо да обърквам.

Или, за да успокоя своето ранено рацио, да допусна поне, че върху хора с лабилна психика като мен дневникът може да оказва известно… хипнотично въздействие? Във всеки случай трябва да събера смелост и все пак да призная, че си имам работа с не съвсем обичайна книга…

Дали съм направил своя избор съзнателно, когато стана ясно, че текстът ме принуждава да играя ва банк? Разбирах ли аз, че сред разноцветните жетони, сложени от мен върху сукното в тази хазартна игра, чиито правила не знаех, един означава здравомислие, друг — вяра в реалността на заобикалящия ни свят, трети — живот? Едва ли. Бях така увлечен от играта и възбуден от възможността за печалба, която ми обещаваше катарзис и просветление едновременно, че не се замислях за залога. И макар той да се повишаваше с всяка прочетена страница, аз вече не можех да спра.

„Че когато нашите хора погиваха от тази проклета треска един след друг, ние спорихме как да постъпим с телата им. Че имаше сред нас такива, които искаха да ги опеем и погребем по християнски обичай; други пък казваха, че труповете трябва да бъдат изгорени, като по време на чума, за да се опазим от заразата. Че самият брат Хоакин, който ги лекуваше, не знаеше как да постъпи, понеже монахът в него искаше да бъдат опети нещастниците и да им се направи човешко погребение, а лечителят — телата да минат през огъня, за да се отбранят здравите.

Че някои от умиращите, като дойдеха в съзнание, ни заклеваха да не горим телата им, казвайки, че като постъпим така, ние ще отречем възкресението им след второто пришествие на Господа наш Иисуса Христа; обаче всяка вечер смъртта идваше за няколко от тях, и лекарят в душата на брат Хоакин надделя в края на краищата над свещеника. И че когато още един войник предаваше Богу дух, брат Хоакин го опяваше и после сам изгаряше тялото му, като плачеше и молеше Всевишния да му прости неговите велики прегрешения.

Че труповете бяха изгаряни настрана от лагера, за да не тревожим болните, ала когато вятърът духаше оттам, където правехме това, болните ги обземаше велико безпокойство, и мнозина от тях викаха и плачеха, молейки Господа да ги подмине тази страшна участ.

Че след седмица от нашия отряд останаха само девет човека, сред които сеньор Васко де Агилар, брат Хоакин, водачът Хуан Начи Коком и аз, а също така петима войници; останалите всички погинаха. И че един от войниците по име Хуанито Хименес питаше не е ли била треската знак, и не трябва ли да обърнем отряда и да се върнем назад, докато не сме предали Богу дух всичките, обаче него никой не го слушаше; някои още се надяваха да намерят имането, което сега при подялбата би било за всеки повече от достатъчно.