Дмитрий Глуховски - Здрач

Първите три, погълнати от мен страници, сякаш помагаха да се разбере онова, което се е случило в предишните глави. И така, да отхвърля моите предположения за легендарните съкровища, стаени в изгубените в селвата старинни храмове, беше рано. Вероятно самият автор на дневника е допускал такава възможност и по-преди, но да я спомене на хартия е решил едва в пета глава — може би защото скоро след това догадките му са получили потвърждение?

Получи продължението си и историята с обесилия се водач. Както конкистадорът, съставил отчета за своята експедиция, и аз засега не можех да зная казал ли е истината Хуан Начи Коком, отказвайки да се съгласи, че Ернан Гонсалес е самоубиец. Заподозрях го в опита на такава страшна цена да спаси от разграбване наследството на своя народ, щом прочетох за смъртта му. Ами ако в действителност някой просто хладнокръвно е отстранил Гонсалес? Кой нормален човек би решил да се лиши от водача си, когато вече е навлязъл в самото сърце на селвата?

Ако не се лъжа, в предишната глава върху нещастния Гонсалес се бе нахвърлил вторият офицер Васко де Агилар. Авторът на дневника споменаваше за тази случка само между другото, но на мен и това ми стигаше. Преди да продължа четенето, трябваше да се върна към онези събития.

Запалих лампата в стаята (докато разчитах първите три страници, навън вече се бе стъмнило), отворих вратата и като шляпах с чехлите си, излязох в коридора. Пликът с книгите си стоеше непипнат на същото място до шахтата за боклук, където го бях оставил. Явно никой от съседите не се бе полакомил за солидния том с трудовете на Ягониел, само от вида на който несведущият човек от скука получава скомина, а да изхвърлят на боклука такова издание не им е дало сърце.

Е, да, изпитването на силата на волята ми се провали, но да размишлявам по този въпрос, застанал пред боклукчийската шахта, нямах намерение: имах си и по-важна работа. Огледах се, кой знае защо на всички страни и зашляпах обратно вкъщи, като заключих външната врата два пъти. После отидох в кухнята и, като тръснах плика, за да махна насъбралия се прах, започнах да изваждам върху масата собствените забранени съкровища.

И двете книги с лентички за отбелязване на нужните ми страници, брошурите с ярки корици, речниче с исторически термини и остарели думи, което също съм пъхнал в яда си — в плика имаше всичко, освен копията на написаните на пишеща машина страници с превода на първите три глави. Озадачен, аз отново ги прехвърлих книга по книга, после разлистих Ягониел и Кюмерлинг — безрезултатно. Край шахтата освен моя плик с книгите нищо не се въргаляше; отделна купчинка листа бих забелязал веднага. Преводът беше изчезнал и дори нямаше смисъл да се опитвам да отгатна кога може да се е случило това: за дните, изминали от моето отричане от маите, аз нито веднъж не бях пипал плика.

Е, какво? Единственото, което да е предизвикало любопитството на съседите ми да са моите доста неудачни преводачески упражнения, от които един лаик все едно нищо не би разбрал? Но кой е казал, че преводът е попаднал у съседите ми? Подчинявайки се на моментния импулс, аз се приближих до вратата, проверих ключалката и за всеки случай подръпнах дръжката. След това се измих със студена вода и се върнах в стаята. Даже ако преводът на Втора, Трета и Четвърта глава беше загубен, можех засега да се осланям на паметта си: те се бяха запечатали в нея задълго, колкото и да се стараех да ги забравя.

„Че на следния ден нашия отряд го застигна беда: привечер трима от всеки четирима войници, а освен тях още и сеньор Васко де Агилар, почувстваха леко неразположение, за което по онова време само двамина споменаха на глас, ала останалите им се присмяха, укорявайки ги в слабост на духа и липса на мъжество, с които войните трябва да понасят подобни несгоди.

Че още същата нощ състоянието и на онези, които посмяха да се оплачат, че не са добре, и на другите, които бяха сметнали своето неразположение за недостойно за внимание, им стана доста зле. Че всички горяха, а с това ги избиваше и обилна пот и голяма слабост в крайниците усещаха. И че брат Хоакин, изпълняващ задълженията на лечител в болницата в Мани, определи у всички, които се поболяха, блатна треска (la fiebre), ала не успя да каже каква е била причината й.

Че признаците на този недъг, който ни попречи няколко дни да се движим напред и вкара в гроба най-добрите и храбри наши войници, бяха следните: всички имаха огън, който изгаряше тялото и замътняваше разсъдъка, и тежест в гърдите, която не им даваше да дишат свободно, от което всички заболели и денем, и нощем ни уверяваха, че се задушават, и напрегнато хриптяха.