Дмитрий Глуховски - Здрач

Съединените щати не са успели да се съвземат от предишните удари на стихиите, когато върху бреговете са връхлетели нови урагани. Правителството е взело решение в пострадалите райони да се струпат части на националната гвардия от цялата страна, но вече е било късно: в наводнения Ню Орлиънс и разрушения Хюстън са започнали епидемии, които правят масовата евакуация на оцелелите практически невъзможна.

С известно безпокойство прочетох още веднъж названията на районите, пострадали от тайфуни и наводнения. Колкото и странно да е, но познати имена от книгата на Ягониел и от проучената из основи страница на географския атлас, сред тях нямаше. Разярената природа засега бе подминала Юкатан.

В рубриката „Спешно за броя“ този път не забелязах нищо интересно. Разтворен, вестникът пъстрееше с материали от светската хроника; между репортажите от поредната помпозна сватба на отказващата да признае възрастта си поп дива и скръбния материал за десетгодишнината от смъртта на някоя си актриса от Кукления театър Валентина Кнорозова (известна на сцената с моминската си фамилия Анисимова), волно се разпростираше обширната статия за награждаването на победителите в Третата ежегодна национална олимпиада по криптография и лингвистика. Медалите на наградените бе връчил лично президентът на Русия, тържествената церемония се бе състояла в Мраморната зала на Кремъл в присъствието на множество представители на пресата и хайлайфа.

В статията се цитираше част от обръщението на президента към победителите на Олимпиадата: „За никого не е тайна, че в днешния свят именно знанията, информацията са едно от главните достояния на всеки народ, на всяка страна. Ние с вас имаме съдбата да живеем в сложно време, когато нашите научни, интелектуални разработки могат да попаднат в ръцете на определени сили — както на Запад, така и на Изток, и ние трябва да ги защитаваме. При това именно лингвистиката ни позволява по-добре да разбираме не само езиците, но и манталитета на другите народи, с всеки от които се стремим да поддържаме добросъседски и партньорски отношения. Убеден съм, че уменията да се зашифрова и разшифрова информация днес са ключови за успеха на нашата страна на световната арена. Ще ви открия една малка тайна: на мнозина финалисти от тази Олимпиада, дори на онези, които днес не са на тази сцена, вече са предложени добри работни позиции във водещи предприятия от национално значение…“

Изглежда аз бях единственият читател, който не разбираше важността на това събитие. Трябваше да слизам и без никакво съжаление запратих вестника в коша за боклук до турникетите.

Сипах си чай, седнах на бюрото и сложих пред себе си черната пластмасова папка с поръчката, после свалих вече наредените по рафтовете испански речници. По тази папка човек можеше доста точно да си представи моите нови работодатели: тя беше също така акуратна и коректно безлична, както и цялата фирма. По краищата папката се затваряше с две закопчалки, върху лицевата страна точно в центъра бе залепен етикет с номера на поръчката. Ето в такива агенции сигурно се носят за превод договорите за доставка на оръжие, устави на тайни дружества и допълнителните условия, с които се решава съдбата на многомилиардни сделки. Ако ще пътят, чието прокарване се обсъжда в поверените ми документи, да бъде поредното околовръстно трасе или дори усъвършенствана версия на Транссибирската магистрала — окото ми няма да мигне, помислих си аз. Какво друго би могло да се очаква от такава папка?

Щракнах закопчалките и я отворих.

Моментално я затворих и я заключих с двете закопчалки, поех си дълбоко дъх, разтърках очи и отново надникнах вътре. Те, разбира се, нямаха никакво намерение да изчезват някъде. Нямаше гръм, навън все така беше ден: не се случваше нищо, което би ме накарало да се усъмня в реалността на видяното. Те наистина бяха вътре и спокойно чакаха кога ще престана с истерията си и най-сетне ще ги извадя от тясната папка — десетина изписани отгоре до долу пожълтели от времето листове, а на най-горния с титулни букви стоеше: „Capítulo V“.

Скочих от стола си и се спуснах да обикалям овалната маса за хранене от карелска бреза, сложена насред стаята.

Това изобщо не можеше да бъде и въпреки всичко дневникът на конкистадора сам ме намери, макар да се стараех с всички сили да се отърва от него. Дали е случайност? По своя воля ли се бях спрял именно на тази преводаческа фирма, разлиствайки тефтера си? В този момент, когато вече описвах трийсетия кръг около жално поскърцващата маса, дори идеята за всеобщ заговор, в който бях оплетен изкусно, не ми се струваше смешна и глупава. Все по-малко вярвах в съвпадения и с все по-укрепваща увереност се стараех да намеря невидимите за чуждото око, замаскирани като обикновени ежедневни събития, брънки на зловещата верига, която ме приковаваше към тази странна история.