Дмитрий Глуховски - Здрач

После, изморен, отново седнах зад бюрото си и ми стигаше само един поглед, хвърлен върху листовете на дневника, за да стихне щормът, бушуващ в мозъка ми, а на хоризонта да блесне изгряващото слънце. Какво значение има дали са ми пробутали тези листове или те са се оказали там по каприз на теорията на вероятностите? Възможно е един от тях да може да даде отговорите на всички въпроси, които ме занимаваха толкова време. Нима сега ще се откажа от възможността да ги притежавам единствено заради моите параноични опасения?

Ръцете ми все още малко трепереха; отпих глътка изстинал чай, отместих чашата по-далеч, за да не плисна случайно върху скъпоценните листове, и потънах в четене.

„Че като останах само с един водач, от когото сега зависеше съдбата ми и съдбата на всички, които се намираха под мое командване хора, аз реших да не се отлъчвам от него, докато не завърши, за слава на Господа, нашият поход.

Че когато напуснахме този лагер, където се обрече на вечни страдания в ада Ернан Гонсалес, като се самоуби, ние свихме малко на изток и взехме да навлизаме все по-навътре в тези гори, през които пътища не бяха прокарани и нямаше даже пътечка, и че Хуан Начи Коком ни водеше, като отгатваше пътя изключително по звездите и по други белези, достъпни нему, но скрити за очите на испанците.

Че въпреки тегобите, които трябваше да понася отрядът, войниците бяха в прекрасно разположение на духа, и че за това имаше две причини: първо, всички бяха безмерно радостни, че страшните блата, в които погинаха Ривас, Ферер и другите, вече бяха зад гърба ни; второ, че сред войниците се носеха слухове, че истинската цел на нашия поход е имане, скрито в подземието на храмова пирамида; че настоятелят ни е изпратил натам единствено за да извадим това имане и да го предадем на краля и Светата Църква, ала четвърт от съкровището се полага на оногова, който го намери; говореха и че оцелелите ще си поделят този дял помежду си по справедливост, макар на благородните сеньори по право да се полага три пъти повече, отколкото на простите войници, но трета част от уж полагащото се на офицерите ще стигне, за да забогатеят извънмерно.

Че изброяваха даже и какви именно богатства са скрити в лоното на съкровените пирамиди: сред тях различни украшения и отлети изцяло от злато статуи на индиански богове, и редки камъни. Че самият аз бях доста удивен от такива подробности, но колкото и да се старах, не успях да разузная кой пуска тези слухове; на мен самия за такова нещо отец Де Ланда нищо не ми бе говорил, по тази причина не можех да им вярвам, макар и да ми се щеше.

Че, когато питах за скритите богатства Хуан Начи Коком, той ми отвръщаше, че за съкровище нищо не му е известно, но никога не ми даде всички искани от мене обяснения, като с това ме караше да подозирам, че сплетните за имането може да се окажат правдиви.

Че, размишлявайки за неговите думи и постъпки, аз постепенно се уверих в това, че Начи Коком знае за съкровищата къде-къде повече, отколкото казва, а е възможно и да се страхува да ни заведе до имането. Че тогава си спомних аз и за неговия обесил се другар и попитах индианеца направо, дали затова Ернан Гонсалес е взел живота си, за да ни попречи да се доберем до златото и да го употребим в слава на краля, Светата Църква и за собствено обогатяване.

Че водачът упорстваше, макар че го заплашвах с меч, и държеше на своето, твърдейки, че нито златото, нито камъните са му важни и той няма да вземе да подлага на опасности своя живот нито за да намери това имане и да го присвои, нито за да го защити от посегателствата на Короната и Църквата. И после, след дълги съмнения, които аз не взех да прекъсвам, като реших, че той се кани да ми открие нещо важно, каза ми този Хуан Начи Коком, че се заблуждавам, като смятам мелеза Гонсалес за грешник и самоубиец.

И че повече за смъртта на Ернан Гонсалес той не каза нито дума; и че да бия Начи Коком, за да узная правдата, аз не започнах, като се боях да загубя доверието му, което се надявах да заслужа заради изпълнението на своето дело.“

Превежданият от мен дневник понякога ми се струваше като безкрайна стълба, която води в дълбоко тъмно мазе. На всяко стъпало са издълбани думи, разказващи определена част от завладяваща история, написана така, че като прочетеш поредната глава, попадаш в плен на собственото си любопитство. Фенерът стига само за крачка напред, и трябва да слезеш още едно ниво по-ниско, за да разбереш разгадаването на ребуса, видян на предишното стъпало. Играта май е построена честно: по-долното стъпало отговаря на въпросите на горното, обаче полученият отговор сам се превръща в нова главоблъсканица, която не можеш да решиш, ако не слезеш още една крачка по-надолу. От парченцата мозайка се подрежда пано; детайлите стават все повече, но докато не ги събереш всичките, не можеш да схванеш смисъла на картината. Налага се да вървиш по-нататък, все по-ниско и по-ниско, обръщаш се — входът, откъдето си влязъл в подземието, вече не се вижда, а какво те очаква в края на спускането ти, пък и има ли го, не знаеш. Остава само да осветяваш по едно стъпало надолу, да разчетеш написаното на него, и внимателно да стъпваш по-нататък.