Дмитрий Глуховски - Здрач

— Аз… А какви са книжата? — вълнението, което не успях да скрия, все пак я накара да повдигне веждичката си: едва ли болшинството работещи за тях преводачи изпадат в такова състояние при получаването на нова поръчка.

— Нещо свързано с прокарването на пътища, така каза клиентът. Явно техническо. Самата аз не съм го гледала, политиката на нашата компания забранява преглеждането на превежданата документация — докато казваше тази заучена фраза, тя се усмихна с пластмасова усмивка, каквато имат някои фриволни манекени на бутиковите витрини.

— Ааа, техническо… — отвърнах аз не по-рано от половин минута.

Моето мигновено разочарование отстъпи място на искреното облекчение. Бих излъгал обаче, ако кажех, че в този миг надеждата да се сдобия със следващата част от превода не трепна неспокойно някъде вътре в мен. Кръвта ме блъсна в главата, като ме оглуши и ослепи, и макар да кимах със съгласие в такт с поясненията й, смисълът им стигна до съзнанието ми с известно закъснение.

— Не сте ли работили досега със специализирана лексика?

Фирмената учтива заинтересованост в гласа й почти напълно скриваше едва забележимите нотки на недоверие; тя се владееше майсторски, бях възхитен. Изящната й главица се наклони на една страна под прецизно обмислен ъгъл и бретонът й се люшна леко и покри лукаво гледащото ме око. И даже ако приемех за женско лукавство стъкления блясък на протезите й, подобни на онези, които слагат на пълнените чучела препараторите, изражението на лицето й бе изпълнено толкова съвършено, не че можех да не му се възхитя.

— Не… Работил съм — сепнах се аз в края на краищата.

— Знаете ли, всъщност… — тя кръстоса ръце на гърдите си и едва забележимо сви устни; аз тъкмо вече щях да махна с ръка, очаквайки отказ, но тук маската й още веднъж показа лека пукнатина — този път вероятно заради това, че тя погрешно изтълкува възхитения израз на лицето ми. — … постарайте се да изпълните работата оперативно, ще видим как ще се справите — криво съши тя към началото на фразата друг завършек и утвърдително тръсна бретона си, после се приближи до стелажите с подредени еднакви черни пластмасови папки, свали една и ми я подаде.

Подписах се на специална бланка, попитах за заплащането (то се оказа с една степен по-високо от очакванията ми) и радостно се усмихнах на служителката. Позорният ми фалит бе отсрочен. С помощта на огромните испанско-руски речници, с които се бях сдобил поради известните причини, аз се канех да видя сметката на тази поръчка колкото се може по-бързо; новогодишната елха, пресните продукти и подаръците за поостарелите ми университетски колеги започнаха отново да придобиват реален вид. Бях й признателен за това, че моята Нова година този път можеше поне горе-долу да заприлича на истински празник. Но как да изразя благодарността си на това целулоидно момиче? Да й обещая до края на дните си да бърша прахта от нея и да й сменям батериите?

— Благодаря ви… Много ви благодаря. Наистина — без да откъсвам поглед от нея, започнах да отстъпвам заднишком, но се спънах в прага и политнах към пода, без да изпусна папката.

— Внимавайте! — ахна тя уплашено и скочи, притича и ми помогна да стана.

— Ударихте ли се?

Като се стараех да не поглеждам към нейната страна, за да не види пламналото ми лице, аз неловко се отскубнах, измърморих нещо за довиждане и се спуснах към изхода.

— Пазете се! — извика момичето след мен.

Това беше последното, което чух, преди блестящите вратички на асансьора да се затворят след мен.

По пътя към метрото аз отново и отново, хапейки устни, си преповтарях наум сцената с нелепото ми падане, неловкия разговор и размесвах леката и някак си приятна физическа болка със сърбящото страдание от собствената си нищожност. Моите непохватни опити за общуване с момичетата почти винаги ме съсипваха така.

В тази пустиня на самоунижение и любителско самобичуване вестникарската будка ми се стори оазисът на забвението от арабските приказки. Да се отвлека от своето нещастие с чуждото нещастие, като препокрия неприятните преживявания с изрезки от списания и вестници — ето какво ми трябваше. „Московский комсомолец“ подхождаше за тази цел идеално.

Заглавието, набрано с огромни букви, съобщаваше, че броят на жертвите от ураганите в САЩ и страните от Централна Америка вече е стигнал стотици хиляди. В Гватемала и Никарагуа заедно с тайфуните са се излели проливни дъждове, които са абсолютно необичайни за този сезон. От бреговете си са излезли най-големите реки в региона, гигантски свличания са погребали под милиони тонове пръст десетки селища. Сили и средства за разчистване на свлачищата властите нямат, надежда да се намерят оцелели също няма, затова е взето решение да се прекратят спасителните работи, затрупаните села да се обявят за братски могили и да се изоставят. Стотици населени пунктове се оказват напълно откъснати от цивилизацията, а какво е станало с жителите им, на властите изобщо не е известно.