Дмитрий Глуховски - Здрач

После аз се подхлъзнах и десетки ръце едновременно ме хванаха, обездвижиха, вързаха, тържествуващо издигнаха безсилния пашкул, в който се бях превърнал, над главите си, а след това грубо ме повлякоха обратно към онова, от което се опитвах да избягам. Скоро го видях — широк плосък камък с издълбани каналчета, които се насочваха от центъра към краищата, потъмнели от вечно струящите по тях ручейчета кръв.

Насила наляха в устата ми от груба глинена чаша някаква зловонна течност и от нея пред очите ми се спусна кървавочервена мъгла, а ушите ми сякаш бяха натъпкани с дебел слой вата, през която звуците проникваха със закъснение и изкривени. И на мен, общо взето, ми беше все едно, когато няколко двойки силни ръце властно разстлаха безчувственото ми тяло върху олтара и Наком издигна над сърцето ми ръка с изострен кремък.

Но в този миг в мозъка ми се мярна мълниеносното осъзнаване, че всичко това става с мен съвсем не наужким, че кремъкът след част от секундата ще се стовари върху гърдите ми, ребрата ми ще изхрущят, ще бликне кръв и убиецът в маска на божество ще изтръгне моето горещо сърце, ще изтръгне от мен живота.

С отчаяно усилие, с каквото се гърчат в конвулсии поразените от тетанус, аз се отскубнах от ръцете на жреците и паднах от камъка — на студения паркет. Равномерно тиктакаше часовникът, като с всяко завъртане на зъбчатите колелца ме връщаше малко по малко в моя свят, и сенките на Чаките, тълпящи се край леглото ми, неохотно отстъпваха назад, в тъмнината.

Беше пет и половина сутринта; ясно разбирах, че повече няма да посмея да заспя. След като се измих и пийнах чай, се облякох по-топло и излязох навън. Нужно ми беше да проветря мозъка си и нищо не подхождаше по-добре за тази цел от нощната разходка по мразовитата декемврийска Москва.

Тротоарите и пътищата бяха застлани с бели чаршафи. Дори не бях забелязал кога е започнала зимата в града: сега при нас, в Юкатан, сигурно е най-голямата горещина, а през последните седмици, дали съм на Арбат, на „Садовое колцо“ или вкъщи, където и да погледнех, наоколо се простираше безкрайната селва.

Огромните снежинки тихо планираха надолу, като скриваха под себе си мокрия асфалт, преравяната от десетки поколения строители кафява московска пръст, фасовете, хартийките, купчинките кучешки изпражнения, падналите листа, придавайки на целия мой безумен град несвойствените му спокойствие и тържественост.

Редките коли караха непривично бавно, сякаш шофьорите им са се оказали под властта на тази магия и се страхуваха да не я нарушат. Излязох на „Новий Арбат“ и закрачих накъдето ми видят очите, като се любувах на снежната феерия и се стараех да не мисля за нищо. Преживявах един от онези редки моменти, когато с цялото си тяло, с всяка клетка усещах, че съществувам в действителност, че аз съм някак по детски ненаужким .

Снегът припокри и страховете ми, и сънуваните кошмари, и моето обсебване от ужасните конкистадори. Започнах да забравям, че всичките последни дни не мислех за нищо друго, освен за обичаите на отдавна изродените или изтребени народи, за тайни с почти петстотингодишна давност, за хора, от които не е останала и шепа прах, и за изгубилите смисъл интриги, които те се плели. За това, че вчера със собствените си уши чух добре поставения дикторски глас, който от радиото ми разказваше на руски език за последните събития, случили се преди три четвърти хилядолетие. За това, че моето увлечение по маите и историята на Конкистата незабелязано за мен се бяха превърнали във фикс-идея, като че ли тръгнал на екскурзионна разходка по тропическата гора, аз се бях отделил от групата, бях се загубил и ето вече месец и повече бродя сред блатата, лианите и сапотиловите дървета.

Просто вървях, наслаждавайки се на студа, на особеното удоволствие от приятното поскърцване на снежната корица под краката ми и изцяло съсредоточен върху продължението на синджира от дирите, които оставяха върху снега обувките ми. Да следя отпечатъците да са достатъчно дълбоки и през тях да се вижда чернотата на асфалта, и освен това да се старая разстоянието между тях да е еднакво… Именно такива прости безсмислени действия помагат по-добре да изтръскаш от главата си всякакъв, насъбрал се там боклук.

И точно в този момент, когато бях готов да си помисля, че снегът и утринната Москва са ми помогнали да се излекувам от обсебването, откъснах поглед от снега, вдигнах очи и ми стана лошо: право пред мен се извисяваше храмова пирамида на маите.