Дмитрий Глуховски - Здрач

— Онази вечер той дойде да вечеря, запомних, защото никога друг път не е идвал толкова късно, само през обедната почивка. Нали беше женен, винаги си вечеряше вкъщи… Приказвахме си понякога, когато излизах да пуша — сякаш оправдавайки се, добави тя.

— И какво през онази вечер? — опитах се меко да върна мислите й в нужната ми посока.

— Каза, че имал много работа и ще остане до късно. Имал някакви сложни преводи, трябвало да рови много из речника и затова закъснял.

— Нима самият той е превеждал? — учудих се аз. — Струваше ми се, че е само така — по административната част.

— Не знам — сви рамене момичето. — Аз, когато си тръгвах, вече беше съвсем късно, един и половина през нощта, тъкмо онази вечер аз заключвах, та при него още светеше. Да ви дам ли сметката или ще пиете кафе?

Откровението й секна така внезапно, както се бе отприщило. Поръчах си кафе, разчитайки, че ще успея да я разприказвам, но щом го донесе, сервитьорката веднага се отдалечи. Димящото еспресо аз кой знае защо дълго разбърквах със сребърната чаена лъжичка, слушайки как тя прозвънва в стените на чашата, после наведнъж изпих студената и вече невкусна черна кашица и поисках сметката.

Щедрият бакшиш я накара да се усмихне.

— А какво значи наименованието ви? — попитах я аз, надявайки се да разпръсна гробовното настроение, което съпътстваше края на разговора ни.

— Цомпантли? Сега ще питам собственика. Рубен Ашотович! Мустакатият шишко на далечната масичка се сепна и сънено погледна сервитьорката.

— Тука питат какво означава Цомпантли? Това е нещо по вашему, нали? Или е на грузински?

— Нищо не означава — разтегляйки гласните в характерен изговор, флегматично се обади той. — Думата е хубава…

Вървях към къщи, дълбоко замислен. Започваше да ми се струва, че случайно съм се озовал в „окото“ на урагана: неведоми и неизмерими сили рушат всичко наоколо, изтръгват из корен вековни дървета, отнасят нанякъде хора — но в самата среда на това буйство е мъртва тишина. Макар че, възможно е именно аз, без да разбера, да съм предизвикал този вихър, мен той не ме засегна. Засега…

Най-вероятно ми се струваше това, че аз, със свойствения ми късмет, съм се намерил в самия пъкъл на разгръщата се детективска история, чиито всички действащи лица преследват някакви безценни книжни антиквариати. Маниаци букинисти, наемници, работещи за големи аукционни къщи, криминална милиция, озовали се не навреме и не на място филолози испанисти и служители на преводачески фирми… Би излязла чудесна детска приключенска книга, а още по-добре — комикс. Опитах се да дръпна ъгълчетата на устата си към ушите, като си казвах, че се получава просто комична ситуация. Нищо не се получи. На мен наистина ми беше чоглаво.

Съдбата ме пази от изкушения, помислих си изведнъж. Да имах поне най-малката възможност да се добера до продължението на дневника на конкистадора, без дори секунда колебание отново бих се захванал с превода му. Кой знае каква участ би ме очаквала в този случай, но едва ли бих размишлявал за нея, без да разбера и напиша на руски какво е станало с отряда на конкистадорите в Capítulo V. Но невидима ръка ме бе спряла на крачка от пропастта, към която аз сляпо вървях, обърна ме и ме насочи към обратната посока — към нормалния, обичаен живот. Спокоен, посредствен, сив, отдавна вече дотегнал ми, празен, безсмислен живот. Към живота. Трябваше ли да й бъда признателен за това?

Така или иначе, избор не ми бяха оставили. Аз продължавах да крача като курдисан в тази посока, накъдето ме бяха насочили. Да завия самостоятелно наникъде не можех; в такова положение остава единствено да му търсиш преимуществата.

Обаче да се успокоя и да забравя за моята експедиция в горите на Юкатан успях далеч не веднага. Първото нещо, когато се прибрах вкъщи, беше да седна с книгата на Е. Ягониел, подслаждайки си изучаването на бита на индианците маи с вишнево сладко.

„При маите била приета официалната и задължителна астрология — твърдеше Ягониел. — В зависимост от деня на раждането за всяко дете се е съставял специален календар, предсказващ бъдещите събития на живота му. Този календар съдържал отговорите на всички въпроси: кога човек ще започне работа, кога ще се ожени, кога ще го сполети нещастие, кога ще умре. Календарът бил винаги с него, пеели го на децата вместо приспивна песен, вкоренявал се в съзнанието му и го съпровождал цял живот. Всеки знаел наизуст своя личен хороскоп и това знание го успокоявало, помагало му открие мястото си в света и да разбере на какъв етап от пътя си се намира.