Дмитрий Глуховски - Здрач

По-нататък авторът преминаваше към разсъждения за тънкостите на съответствията между двете приети от древните маи календарни системи. Тук аз бързо затънах, защото вече нямах никакви сили да чета: в предишните три абзаца видях нещо такова, което напълно парализира способността ми да разбирам текста и да се задълбочавам в него.

Лаконично нахвърляният от Ягониел обред на жертвоприношението абсолютно съвпадаше с онова, което бях видял в своите кошмари. Мислите ми лудо се завъртяха. Възможно ли е да съм се натъкнал на описанието на този страшен ритуал още преди да попадне при мен дневникът на конкистадора? Може би ужасяващата, но с нещо притегателна картина ми е останала в паметта откак още като дете съм прочел някаква приключенска повест за изследването на Южна Америка? Разумът ме е накарал да я забравя тогава; тя е изпаднала в тъмното подсъзнание и едва сега се е изкатерила нагоре по въжената стълба, която й е хвърлил моят конкистадор… Но нима може окончателно да се забрави нещо, до такава степен уплашило те в детството?

В тези три абзаца имаше и още нещичко, „… които в чест на боговете на дъжда наричали Чаки…“. Къде съм срещал това име? Дали нямаше нещо, свързано с него във втората глава на дневника? Скочих от дивана и се втурнах в стаята, където на бюрото ми стоеше купчината листове с превода ми. Нужната ми дума се оказа най-накрая: това беше нескопосано предадената от мен рисунка на приказното уродче, под което с латински букви беше написано „Спас“.

Отново препрочетох цялата глава и като тропически порой, чийто повелител се явява това божество, ме заля съзнанието, че с мен става нещо необяснимо и зловещо. Всички детайли на историята ми се струваха сега взаимосвързани: и единият, преждевременният дъжд, излял се върху челния отряд на конкистадорите по същото време, когато техните другари ги е застигнала страшна и неизвестна съдба; и другият, окъснял, леден, който ме тури под домашен арест, и жертвоприношенията, които видях насън. Повече не се съмнявах, че зад всичко това стои определен скрит смисъл, който си оставаше засега недостъпен за мен.

На изкушението можах да се съпротивлявам само още два дни. Щом се почувствах малко по-добре, плюх на всички логични и суеверни догадки, облякох се по-топло, въоръжих се с чадър и поех към моето преводаческо бюро. Бях настроен повече от решително: или ще измъкна от мнителния служител адреса и телефона на клиента, или нека се готви за разговор със следователите.

Схватката обаче не се състоя. Бюрото се оказа затворено и ми трябваха поне пет минути, за да повярвам в онова, което видях. Прозорците бяха мъртви и вече покрити с тънък слой прах и мръсотия. Прах имаше и по звънеца на вратата. Бравата и дръжката на вратата бяха обвити с жичка с пластмасова пломба, а вратата по периметъра беше облепена с вече изпокъсани бележки с надпис „Запечатано“ и със синия печат на Московската криминална милиция.

Нима милицията все пак е затворила бюрото, както се опасяваше служителят? Следователите са разбрали, че той нещо крие, заподозрели са го в съучастничество и са го арестували, а на агенцията са й взели лиценза или каквото там имат преводаческите фирми? Просто са я затворили, за да го притиснат? Може би той изобщо не е бил никакъв служител, а собственикът на агенцията? Какво друго би могло да се случи с нея и главното, защо е трябвало да запечатват офиса?

През прашните двойни стъкла не можеше да се види нищо. Обиколих, като се озъртах крадешком, цялата двуетажна сграда, в която се помещаваше бюрото, за да мога на всеки прозорец да застана на пръсти и да се опитам да видя какво става вътре. На обратната страна на сградата открих малка желязна врата — явно, черен вход. Тя бе също така пломбирана и облепена с милиционерски печати.

На няколко крачки от нея имаше вход към мазе, превърнато в заведение. На тенекиения покрив, който защитаваше от дъжда десетте стъпала и входа, бе сложена табела с надпис „Шашлична на Цомпантли. Кавказка и мексиканска кухня“. От открехнатата врата върху стълбите падаше тесен клин бледа светлина и се носеха небесни аромати, от които на мен веднага ми се разигра фантазията, взискателно ме сви стомахът и устата ми се напълни със слюнка.

Дори не знаех, че в тази постройка има още нещо освен преводаческата кантора. Влязох в ролята на смелия детектив, вдигнах яката на палтото си и заслизах надолу по стълбите. Трудно е да се каже какво ме подгони повече — изследователското любопитство или неочаквано разигралия се глад.