Дмитрий Глуховски - Здрач

Залогът се вдигаше.

Бедата беше другаде: останал без никакви следи от клиента си, аз губех надежда, че ще мога някога да видя продължението.

В живота аз често използвам една малка хитрина: ако много силно искам и очаквам нещо, предварително си казвам, че нищо няма да излезе и всичките ми надежди, както обикновено, ще завършат с пълен крах. От една страна, това ми позволява предварително да свикна с мисълта за невъзможността да се изпълни това желание и с помощта на тази имунизация да смекча разочарованието. От друга — настройвайки се за неуспех, сякаш се опитвам да си направя заклинание срещу него; получава се своеобразно урочасване наопаки. Така реших да постъпя и този път.

Убеждавайки себе си, че книгата повече няма да я видя, намирах дори известна полза от разболяването си. Слабостта на тялото не ми позволяваше да отстъпя пред душевната слабост и безкрайно да се връщам в кантората, вярвайки, че въпреки всичко един прекрасен ден следващата глава все пак ще се окаже там.

Обаче да се сбогувам с Юкатан, да си призная, никак не беше леко и да го направя веднага ми изглеждаше невъзможно. Стараех се постепенно да снижа дозата, като пийвах в кухнята чай със сладко от вишни и старателно изучавах двете купени книги в търсене на отговора на заинтригувалия ме въпрос за аутодафето.

В една от тези тихи вечери направих плашещо откритие. В справочника към книгата на Е. Ягониел намерих, че брат Диего де Ланда се споменава на две различни места. Преди ми се струваше, че след като прегледах целия труд, забелязах само един раздел, посветен на юкатанския епископ. Второто споменаване посочваше страница в съвсем различна част на тома, но отначало аз не му придадох значение.

След като изнамерих нужната страница, не повярвах на очите си. Това беше плътен лист от хромова хартия, покрит отгоре с тънкия воал от полупрозрачна оризова хартия. Именно с такъв пиетет поднасяха най-важните илюстрации в многотомните съветски енциклопедии от петдесетте години техните издатели.

Отблъснах тома от себе си, сякаш се бях изгорил.

Разбира се, нищо чудно нямаше, че в такава книга също бяха сложили илюстрация. Но аз държах в ръцете си Ягониел далеч не за първи път, вече нееднократно съм прелиствал целия том от кора до кора и бях готов да се закълна, че по-рано тази вложка просто я нямаше. Не бих могъл да я пропусна при цялото си желание: в книгата се срещаха и други рисунки, но всички те бяха направени на обикновената хартия, точно същата, на каквато бе напечатан текстът. Дебелият, едва ли не картонен лист, при това снабден допълнително с оризова хартия, се отличаваше от общата маса страници. Сега не можех да разбера как съм успял да го пропусна преди: само да погледне човек книгата отстрани и бялата вложка моментално се набиваше в очи.

В главата ми веднага взеха да се въдят разни странни и лепкави мисли за дяволщини и аз даже сериозно се попитах дали да не изхвърля Ягониел през прозореца, докато не е станало късно. Но съблазънта да науча повече за тайнствения францисканец се оказа прекалено голяма и аз със смехотворна предпазливост, като се стараех да не докосвам книгата с ръце, приближих лице към настоятеля на Исамалския манастир.

Портретът му заемаше цялата страница. Това беше черно-бяла репродукция на рисувана с маслени бои картина. Тези бои точно подхождаха за изобразяването на Диего де Ланда: студеният блясък в очите бе предаден от художника дотолкова натурално, че да се откъснеш от тежкия поглед на настоятеля бе невероятно трудно.

Има такива портрети, които улавят този, който ги разглежда и вече не го пускат. Независимо от каква точка разглеждате такива платна — хората на тях сякаш винаги гледат право в очите ви и затова са като живи. Това например е характерно за Джокондата, но и други работи на Леонардо понякога крадешком наблюдават музейните посетители. Впрочем, не само Да Винчи е такъв: някъде бях чел за един малко известен испански художник, който е бил обвинен за връзки със Сатаната и едва не го изгорили на кладата, дотолкова портретите му приличали на оригиналите. Макар че всъщност, не, работата била друга: изобразените хора скоро умирали, затова пък на неговите портрети си оставали съвършено като живи… Някои дори според мен вярвали, че може да се надяват на вечен живот, ако се откажат от тленната си обвивка и се преселят на едно от вълшебните платна, така че опашката от клиенти при този майстор никога не секвала. Жалко, не помня как завършваше тази красива история, която вероятно е вдъхновила Уайлд за създаването на неговия „Портрет“. Който и да било полинезийски абориген не би я сметнал за смешна и неправдоподобна: ако не бъркам нещо, те и досега отказват да позират, дори да се снимат на лента, страхувайки се, че изображението им ще им отнеме жизнената сила. Както и да е, няколкото некачествени малки репродукции на портретите от онзи художник, съпровождащи текста, поразяваха въображението. Помня, че тогава аз реших да тръгна за Испания, за да ги видя в оригинал. И както става обикновено, не само че не тръгнах, но и в края на краищата забравих и името на майстора; постепенно началното ярко впечатление и предизвиканото любопитство избледняха и се загубиха сред нови преживявания.