Дмитрий Глуховски - Здрач

Когато най-сетне се добрах до сградата със светещите прозорци, разбрах, че стоя пред същата онази детска библиотека, в която сега се намираше моето преводаческо бюро. Пътят оттук към къщи ми беше познат. Като постоях на прага му десетина минути, аз най-сетне дойдох на себе си, загърнах палтото си и прегърбен поех към къщи.

Макар че след като отключих вратата си с медния ключ, веднага си взех гореща вана, но въпреки това не успях да се опазя от разболяване. Цяла нощ ме преследваха задушаващи видения: ту се оказвах под приличащото слънце в безкрайна пустиня, в която колкото и да вървиш по нагорещения пясък, не можеш да се придвижиш и крачка напред; ту изведнъж потъвах в блато насред тропическа гора. В един от особено страшните моменти, когато започна да ми се струва, че въздухът в този свят скоро ще свърши и аз непременно ще умра, кошмарът едва-едва разхлаби хватката си и аз, задъхвайки се, успях с труд да изплувам от дълбините на сънищата към повърхността.

Леглото ми беше цялото мокро. Тресеше ме, челото ми гореше, а гърлото ми бе пресъхнало. Събрах всичките останали ми сили, едва отметнах притисналия ме юрган и няколко дълги минути просто лежах в леглото, без да съм в състояние да стана на крака. В ушите ми равномерно чукаше кръвта ми и звукът на биенето й рисуваше във въображението ми роти войници, с марш минаващи пред трибуната, от която аз приемах парада. Трябваше само да притворя очи, за да разгледам това призрачно войнство, когато водовъртежът на съня отново ме всмукна целия.

Следващия път дойдох на себе си от ужасен студ, който пронизваше тялото ми. Треската така ме тресеше, че ми бе трудно дори да вдигна ръка да си пипна челото, за да си проверя температурата. Опитвах се да стигна до пода и да вдигна падналия юрган, но все не успявах. Трябваше да използвам хитрост: изхлузих се до края на леглото, наведох се и се свлякох долу. Сега вече нямах избор: за да не прекарам остатъка от нощта на студения паркет, трябваше да се накарам да стана и като напипам юргана, поне да се завия отново, а ако успея — да се довлека до кухнята за аспирин.

Обаче всичко стана съвсем другояче, отколкото предполагах. Когато все още стоях на четири крака на пода, опитвайки се да напипам в дълбоката тъмнина кой знае къде хлъзналия се юрган, от дъното на стаята ми се счу нечия отчетлива въздишка.

Прозорците оставаха плътно закрити от завесите и заради влажното време небето беше съвсем черно. Сигурно беше четири или четири и половина през нощта — мъртво време, когато дори последните гуляйджии вече са се прибрали по къщите си, а честните труженици доспиват последните сладки часове, уличните лампи са изгасени и улиците на града са пусти като при чумна епидемия. Заради това в стаята ми цареше пълен мрак, който бе разтворил в себе си и очертанията на мебелите, и черния правоъгълник на вратата към коридора, и пода, и тавана със стените. Затова нямах никаква възможност да различа онзи или онова, което се намираше, ако вярвам на слуха си, само на няколко крачки от мен.

Въпреки цялата невероятност на чутия от мен звук, овладя ме пълната увереност, че той не ми се е сторил. Притиснах гърба си към леглото и страхувайки се да не бъда нападнат изневиделица, протегнах напред ръце. После преглътнах и с хриптящ глас (само да не се превърне в истеричен вик!) попитах:

— Кой е там?

Спомняйки си този миг, разбирам, че напълно сериозно очаквах да чуя отговор. Въздишката беше дотолкова истинска, че аз дори не си задавах въпроса как неизвестният гост е успял да проникне незабелязано в жилището ми, а просто го приех като даденост. Все още седях на пода и слепешком движех напред треперещите от умора и напрежение ръце, сдържайки изтръгващото се от гърлото ми дишане и напразно вслушвайки се в тишината. Повече не се чу никакъв шум; но като прекарах в тази нелепа поза още поне десетина минути, аз успях да се убедя сам в това, че счулият ми се звук е бил очевидно изостанало парченце сън. Това ми помогна да събера смелост и като станах най-сетне от пода, да намеря копчето на настолната лампа. Блесналата светлина още веднъж ми доказа, че просто се е разиграло въображението ми. В стаята нямаше никого. Решително се хвърлих към стенния ключ за осветлението и с треперещи крака обиколих целия апартамент, като особено внимателно изучих онова място, откъдето, както ми се струваше, дойде звукът.

Когато се уверих, че в цялото жилище освен мен няма никой друг, аз най-сетне седнах на кухненския диван и извадих от бюфета кутията с лекарства, която държах там. С щръкнал под мишница термометър, аз ровех в белите хартиени опаковки и тубички с лекарства, докато не открих бързоразтворимия аспирин и още нещо, свалящо температурата. Стълбчето с живак допълзя до чертичката с четирийсет градуса и там остана; положението беше сериозно, така че за всеки случай изпих и шумящия аспирин, и другата таблетка. Чешмяната вода миришеше на ръжда и хлор, но аз я пиех така жадно, че не обръщах внимание на гънките струйки, които се стичаха надолу по брадата ми. Едва когато утолих жаждата си и се изтрих с ръкава на халата, с усмивка си спомних кадрите от някакъв филм, който бях гледал, където скитащ по пустинята странник също така яростно се нахвърляше на извора в случайно срещнатия оазис. Какво пък, тази нощ аз също бродих сред дюните…