Дмитрий Глуховски - Здрач

В това, че задачата на този отряд е било секретна, нямаше никакво съмнение. Аз най-внимателно прочетох всичко, което Е. Ягониел е имал да каже по повод на аутодафето в Мани, но никъде не можах да намеря споменато каквото и да било за това, че Диего де Ланда се е опитвал да се подготви за него преди юни. Няколко огъня в различни селища, където са изгорени десетина идоли, нямаха никакво отношение нито към историята с голямото аутодафе, нито към самия Де Ланда. Той естествено е знаел за тези събития, но преки заповеди не е издавал.

Ако пък се предположи, че настоятелят на манастира „Св. Антоний“ в Исамал е пробвал да облече мантията на инквизитор още много преди историята с иконома и неговите кучета, от който случай той се е възползвал просто като предлог за началото на настъплението срещу езичниците, тогава напълно може да се допусне и това, че причините, изложени от него пред командирите на моя отряд, също са били само претекст. Веднъж вече излъгал, кой ще ти повярва в бъдеще? Личността на брат Де Ланда все повече ми се струваше нееднозначна.

Опасявайки се, да се впускам в построяването на параноидни хипотези без наличието на сериозни доказателства, аз реших да се спра на версията, че Де Ланда действително просто се е грижил за вярата и отечеството, а своята операция е планирал много преди лятото на 1562 година, изчаквайки само всичко да бъде готово и да се появи повод за началото на „военни действия“. Дори не изключвах, че цялата история с манастира „Св. Архангел Михаил“ и неговия любопитен иконом е била част от този план и за съществуването на някаква пещера с идоли брат Де Ланда прекрасно е знаел и по-рано, но той я е пазил за нужния му ден.

Понеже самият Де Ланда предпочиташе да си мълчи, а Ягониел смяташе въпроса за изчерпан, на мен ми оставаше само една надежда да намеря обяснение на това несъответствие. Трябваше да се сдобия със следващата глава на дневника и да я преведа.

Нито сутринта, нито през деня така и не успях да заспя, макар съвсем съвестно да лежах в леглото със затворени очи. Не зная кое повече ми пречеше да се унеса — дали това, че моето нещастно тяло окончателно се бе оплело в часовете, отредени му за сън и бодърстване, или пък трескавите мисли, които се носеха с всички сили, като зверче в колело, но не намираха изход и си оставаха на мястото.

Въпреки това едва следобед се реших да атакувам бюрото за преводи. Страхувах се, също като при риболов, да не подплаша съкровената риба с излишно суетене. Защо да досаждам на надменния баровец зад компютъра, по-добре малко да изчакам… Нека всяка минута търпение да е изстрадана, нека през цялото време да трябва да се отвличам от желанието да стана и да отида най-сетне в проклетото бюро, затова пък за тези шейсет секунди нараства вероятността кожената папка с новата поръчка да ме чака вече там. Да извадя мрежата и да видя какво има в нея, тръгнах към четири часа, макар че отначало се канех да го направя буквално преди самото затваряне на бюрото.

През последните дни беше доста застудяло и дъждове валяха все по-рядко, но сега се случи точно една от онези намръщени вечери, когато оловните капки, падащи от оловното небе, обещаваха неминуем порой. Сякаш напук не си бях взел чадър.

Петдесетина крачки преди да стигна до кантората, изведнъж ме обзе лошо предчувствие. Болезнено ме преряза в слепоочието и кой знае защо си помислих, че днес няма да получа никаква глава. Сега бих дал мило и драго, всичко да се бе ограничило само с това.

Когато открехнах вратата и се вмъкнах в офиса, служителят така се стресна, сякаш беше видял призрак. Пребледня като мъртвец, очите му нервно засноваха насам-натам, ръцете му безсмислено се заровиха в купчина листове върху бюрото, а косата му щръкна на всички страни.

— Какво ви е? — попита ме той мен.

— На мен ли?! — смаях се аз, защото тъкмо се канех да му задам същия въпрос.

— Поглеждали ли сте се в огледалото? Не, сериозно, всичко наред ли е?

Истинската тревога, която усетих в гласа му, ме накара да се приближа до прозореца и да хвърля поглед на отражението си в стъклото. В огледало не се бях поглеждал вече от доста време. Последните безсънни дни се бяха отразили на външността ми доста зле: очите ми бяха хлътнали, брадата и бузите ми бяха обрасли на островчета с четина, пък и за прическата си, естествено, също не бях помислил.

— Лошо спах — признах си аз, като се върнах към бюрото му.