Дмитрий Глуховски - Здрач

— Разбирам — увери ме служителят. — Е, а изобщо… Нищо такова… Лошо… — внимателно, като напипващ пътя си сапьор, той подбираше, търсеше верните думи, като се стараеше да не каже нещо повече.

Като се натъкна на подозрителния ми поглед, той млъкна нерешително, а после, събрал смелост, наведнъж завърши:

— Не ви ли се е случило нещо странно в последно време?

— Какво имате предвид? — сложих аз на лицето си израз на благородно недоумение, доколкото това ми позволяваха моята съмнителна четина и очите на вампир, събуден в лош час.

— Е, и слава Богу — предпочете той да не задълбава в подробности. — Няма значение, всичко това са глупости… — блуждаещият му поглед се спря на някаква отдалечена в пространството точка и се разфокусира, той замълча.

— Всъщност, отбих се да питам дали нямате следващата част на тази поръчка, помните ли, архивните материали — бях изчакал минутка, преди да попитам.

Той отново се стресна, сякаш се бе допрял до оголена жица, и се вторачи в мен, все едно ме виждаше за първи път.

— Следващата част на тази поръчка — повторих аз, надявайки се, че моята настойчивост все пак ще го изведе от това полукоматозно състояние.

С него явно неотдавна се бе случило нещо много неприятно, но моето любопитство бе поугасено от чудовищна умора и желание на всяка цена да се сдобия със следващата глава на книгата, затова не се впуснах да го разпитвам.

— Не! — извика той.

— И дори не знаете кога приблизително ще я има? — хапейки устна, попитах аз.

— Няма да има. Ние повече не работим с този клиент — бавно, сякаш всяка дума му беше мъчителна, изрече служителят.

Пред очите ми лумнаха малки звездички и подът се люшна настрана, като се опитваше да ме повали, така че трябваше да се хвана за плота на бюрото. Дълбоко въздъхнах, тръснах глава и се постарах да дойда на себе си.

— Тоест, как така не работите?

— Изобщо. И вас не ви съветвам. Днес идваха от милицията — той отново се замисли.

— Какво общо има милицията? — „пришпорих“ го аз.

— Даже не милицията. Криминалните. Започнаха да ме разпитват с какви преводи се занимаваме, ей така, отдалече, дали не сме имали някакви неясни поръчки, може би военни документи или още нещо от тоя род…

— Че кой дава секретни документи да се превеждат в обикновено преводаческо бюро? — аз се усмихнах, разчитайки да поразведря малко атмосферата, но той изобщо не бе настроен за веселие; а може би усмивката на измъченото ми лице изглеждаше така зловещо, че предизвикваше обратен ефект.

— И аз им казах същото. Тогава те взеха да ме разпитват откога работи за нас испанистът ни, що за човек е бил, дали сме общували с него извън работата, обикновено колко бързо е връщал той готовите преводи, дали не е имало недоволни от работата му клиенти и така нататък.

— Значи нещо все пак се е случило с вашия испанист, така ли? — най-сетне се досетих аз.

— Безследно изчезнал. Един ден преди вие да дойдете за втората част от превода.

— И какво казва милицията?

— Но го казвам само на вас, конфиденциално, нали? И то защото вие имате отношение към въпроса. Всъщност следователят ме накара да дам разписка… — заговорнически каза служителят. — Е, добре де, няма да вземете да… С една дума, този преводач живеел сам, затова още същия ден не са разбрали, че го няма. След известно време роднините му почнали да звънят по телефона, но никой не вдигал. Отишли в жилището му — вратата не била заключена, имуществото му — непипнато, а човекът го няма. Милицията не приела веднага заявлението за изчезването му, те обикновено изчакват при такива случаи седмица, може изведнъж да се появи. Не се появил.

— Е, а какво общо имаме ние с вас?

— Основната версия е работата. Той изобщо нямал личен живот, врагове също, на никого нищо не е дължал, за ограбване не са го ограбили, пари и вещи — всичко си било на място… Почти всичко.

— Какво значи „почти“?

— Когато казах на този следовател за последния му превод… Няма го там, ето какво. Изчезнал само човекът и тая проклета папка. И никакви следи. И затова ме разпитваха мене — кой е клиентът, как е изглеждал, защо е плащал толкова, какво е имало в папката.

— И какво?

Той дълго не отговори, като ме оглеждаше със съмнение, а после снижи глас и каза:

— Аз за вас нищо не съм им казал, имайте го предвид. Нали с вас всичко е наред… А на мен неприятности не ми трябват. Те и без това имат намерение да организират тук наблюдение, сред клиентите вече плъзнаха слухове заради цялата тая идиотщина. Така че вие повече не идвайте тук, докато всичко не се успокои. Може пък и да го намерят…