Дмитрий Глуховски - Здрач

Разказаната история не ме уплаши. Кой знае какво може да се е случило на човека? Излязъл от къщи за цигари, бутнал го автобус. Лежи си някъде кротко с номер на палеца. Какво общо има тук моята книга?

— А при вас не е ли останала някаква информация за този клиент? Бланка на поръчката или може би визитка с адреса му? — на мен вече ми беше все едно дали служителят ще сметне за подозрителен моя прекален интерес към работата или не.

— Имаше, но милицията всичко иззе — намръщено рече той. — Вие нали нямате намерение…

— Но можете поне да ми кажете как изглежда този клиент? — вече и сам не знаех защо ми трябва всичко това.

— Възрастен такъв, с очилца, интелигент… Нищо особено — служителят изтри потното си чело с обратната страна на дланта си. — Господи, за какво ви е? Та няма да го причаквате, я? Сигурно той вече никога няма да дойде. Вчера веднага след вас идва, взе си папката, а нова не остави.

— А не ви ли помоли да ми предадете нещо? Помните ли, миналия път беше казал, че добре било станало, дето ръкописът бил даден на мен. Може би е казал още нещо от този род? — търсех да се заловя за каквото и да е, защото не исках да се простя с надеждата, че ще се добера до продължението на дневника.

Той се поколеба за кратко и няколко пъти дори отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но в края на краищата само отрицателно завъртя глава.

— Аз сигурно ще трябва да се обърна към милицията и да им съобщя за моята поръчка — внимателно хвърлих въдицата, като се постарах да придам на лицето си разтревожен израз. — Щом е такава работата… Напразно не сте им казали веднага, сега и към вас ще възникнат въпроси.

Престорено въздъхнах, крадешком установявайки в изкривената му гримаса признаците на скорошна капитулация. Разбира се, че и дума не можеше да става сам да отида при следователя, но несговорчивостта на служителя ме подтикваше към шантаж.

— Естествено, аз ви разбирам — меко добавих, — репутацията на фирмата ви е под въпрос, можете да загубите работата си…

— Да върви по дяволите работата — не издържа той. — Тоя старец ми забрани да ви споменавам! Клиентът ви. Точно преди да си тръгне, сякаш е знаел, че милицията ще цъфне на другия ден.

— И защо така сте послушали старчето, а криминалните не сте послушали? — учудих се аз.

— Вие не можете да разберете — погледът му се заби в бюрото, а ръцете му отново се заровиха в купищата хартия. — Той го каза така, че не можеше да не го послушам… Каза го така, страшно…

Не успях и дума повече да изкопча от него. На всичките ми въпроси и подтиквания служителят само тръскаше глава и си мърмореше нещо неясно, май, отново предъвквайки разговорите си с клиента и следователя. Напразно се опитвах да си представя с какво предполагаемо тихото и интелигентно на вид старче е могло така да наплаши този самоуверен тип.

Отчаян, че не мога да измъкна нищо от служителя, аз ядосано треснах вратата и излязох навън.

Не ми се щеше да се връщам вкъщи. Макар че бях на крак вече почти цяло денонощие и отдавна би трябвало да легна да спя, щом си представех завръщането си в апартамента, кънтящата пустота на който аз и днес не можех да запълня с работа, ми стана така мъчително тъжно, че предпочетох още известно време да се помотая из улиците.

Никаква определена цел или маршрут нямах; повече си гледах в краката, отколкото наоколо, заради което на няколко пъти се блъсках във възмутени минувачи, и се стремях да се забия колкото се може по-далече в разни глухи улички, каквито все още ги има само в центъра на Москва. Бродех и бродех, без да обръщам внимание на пронизващия вятър, на започващия дъжд; през това време се мръкваше — и навън, и в душата ми. Сградите взеха все повече да си приличат, превръщаха се в плътна стена, улицата ставаше омагьосана клисура, и сивата ивица на небето над главата ми все повече притъмняваше. Кой знае защо хората, живеещи в тези сгради не бързаха да палят лампите и прозорците им оставаха слепи и черни; това беше противоестествено и на мен ми ставаше все по-неуютно.

Стори ми се, че стените на тази клисура, като в древен мит, започнаха да се събират и могат да се сблъскат във всеки един момент, като ме стрият на прах. Подчинявайки се на тази безумна мисъл, че трябва да успея да изскоча измежду тях, аз крачех все по-бързо, после побягнах. Палтото ми се разтвори, косият и силен ноемврийски порой ме удари право в гърдите, а леденият вятър залепи ризата за мокрото ми тяло. Но не спрях да се закопчея, страхувах се да спра и тичах, докато не видях недалеч няколко осветени прозорци. Дъждът биеше в очите ми и пречупените от водните лещи светещи точки играеха, преливаха се, превръщаха се в звезди, които ми сочеха пътя.