Дмитрий Глуховски - Здрач

Налях си чаша с вода евентуално за после и без да загася в кухнята и вестибюла, се върнах в леглото. Към сутринта температурата ми малко спадна, но повече от седмица не посмях да излизам навън по-далеч от магазина за продукти зад блока. Дори тази скромна експедиция изискваше от мен толкова усилия, че всякакви мисли за връщане в преводаческото бюро моментално извикваха слабост в коленете ми и леко гадене.

Макар и да си казвах, че причината за стоварилата се върху мен болест е разходката ми под дъжда, тъничко гласче вътре в мен не спираше да твърди, че работата изобщо не е в това. Да предположа, че ме е покосила вестта, че продължението на дневника на конкистадора никога повече няма да видя, беше смешно за моя разум, но и напълно да го отричам не бих се решил.

Ако това наистина беше простуда, тогава тя бе крайно необичайна: нито кашлица, нито хрема, нито други характерни симптоми така и не настъпиха. Вместо това всяка вечер ме мъчеше температура, а денем тя се сменяше с противна слабост. Сигурно щях да заподозра, че нещо не е наред и щях да се обърна към лекар, но трудното дишане и свирещите хрипове, с които въздухът излизаше от дробовете ми, добавяха на тази болест прилика с бронхита, от който често страдах в детството си.

Който няма постоянна работа, той няма нужда да се оправдава пред работодателя си заради отсъствията си по болест, а значи — няма и сериозна причина да ходи на лекар. Реших да се доверя на собствените си медицински знания и способности и в течение на седмица и повече методично унищожавах запасите си от аспирин и синапени лапи. Денем повечето време седях в кухнята, като си свих от няколко одеяла уютно гнездо и преместих чайника на една ръка разстояние. Нощем, когато очите ми вече сами се затваряха, се промъквах в стаята, където още малко четях в леглото, преди за последен път подозрително да се огледам наоколо и да изгася лампата.

Отново и отново прехвърляйки през ум онова, което се случи с мен вечерта, когато бюрото за преводи ми отказа продължението на работата над дневника, разбирам, че именно тогава започнаха да ме спохождат странните явления, които ме увлякоха в следващите дни и седмици. Затова с такива подробности разказвам за неща, наглед безсмислени и недостойни за внимание, като моите сънища и глупави страхове.

Трезво погледнато, не мога да кажа, че историята с изчезването на моя предшественик не ми направи никакво впечатление. През първата вечер нямах нито сили, нито желание да мисля за това. Вестта, че моите приключения с дневника са завършили, до такава степен ме опустоши и ме доведе до отчаяние, че аз, който се смятам за спокоен, разумен и дори малко флегматичен, в края на краищата няколко часа се скитах под дъжда в типичен нервен пристъп.

Трудно е за обяснение защо някакво старо испанско повествование така ме бе омагьосало; за това ще трябва прекалено дълго да описвам предишния си живот — скучен, самотен, лишен от смисъл и приключения. В онзи момент, когато дневникът на конкистадора за първи път попадна в ръцете ми, аз почувствах, че случайно се озовавам в епицентъра на някакви удивителни събития. Те явно не принадлежаха към моя прашен малък свят, но точно затова толкова по-решително имах намерение да се хвана за тях — та нали те можеха да ми позволят поне за кратко да се измъкна от рутината. Даже и авторът на дневника да не примамваше читателя с обещания за някакви тайни, щедро разпилени сред редовете на творението му, аз въпреки това сигурно бих превеждал със същия ентусиазъм глава след глава и със същото нетърпение бих тичал като хлапе към бюрото, за да взема продължението. Но пък мислите за това, че разшифровайки записките, аз се причислявам към тези тайни и може би преживявам най-увлекателното си приключение, на което бих разчитал в своя унил живот, правеха раздялата ми с изпълняваната работа съвършено непоносима.

Когато този проклет испанист изчезна, а служителят в бюрото в пълната си увереност, че цялата тази история е свързана с моята книга, едва ли не изпаднал в истерия, ме изгони, аз още дълго обмислях случилото се. Отначало ми се струваше, че той не е успял да ме уплаши и да ме накара да се откажа от превода на дневника. Ако всички тези събития наистина бяха свързани с книгата, това само й придаваше — а значи и на всичко, което се случи с мен — изключителност.

Обаче не всичко беше така просто. Можех да си играя на смел малък изследовател колкото си искам, но слуховите халюцинации никога преди не ме бяха поставяли в такова жалко състояние, като през онази нощ, когато ми се стори, че има някой в стаята. Някаква част от мен вече бе повярвала на служителя от бюрото и отсега нататък аз бях готов за всякакви опасности. Но въпреки всичко тези страхове не можеха да ме откажат да продължа работата. Рискът само подчертаваше важността и сериозността на това, което ставаше.