Дмитрий Глуховски - Здрач

Обаче при вида на портрета на Диего де Ланда аз веднага се сетих за тази история — може би защото картината по нещо приличаше на видените тогава от мен репродукции. Не се наемам да твърдя, че тя е принадлежала на четката на художника, продал се на Дявола, но магически свойства тя притежаваше в същата степен. Брат Де Ланда бе предаден сполучливо от художника: той беше дотолкова жив, че аз дори се разкаях за леността си, която ми попречи по-усърдно да уча испански: ако сега ми заговори портретът на настоятеля, аз дори няма да мога да му отговоря нещо смислено.

Освен всичко друго, картината беше много странна. Класическата традиция, по която е рисувана, не допуска лекомислие — достатъчно е да погледнем картините на Веласкес, за да го разберем. Бледите восъчни лица и белите дантелени яки остават единствените светли петна на такива портрети; останалата част от платното обикновено е потопена в сумрак. Какъвто и да било израз върху тези лица отсъства, те са безстрастни като посмъртни маски; тази школа проявява известна доза снизходителност само към децата, на които понякога е позволена дяволита усмивка. Няма сюрпризи и във всичко, което се отнася до позите, в които са нарисувани хората.

Затова и портретът на францисканеца изглеждаше като изкусен фалшификат на работите от тази школа, както и цялата книга на Ягониел — фалшификат на сериозно научно издание. От гледна точка на стила не можеше да се заядеш за нищо, но виж самият персонаж…

Брат Диего де Ланда беше нарисуван анфас. Всички чертички и вдлъбнатинки, предадени от майстора с великолепно чувство за светлина и сянка, както и напрегнатата извивка на тънките безкръвни устни, и внимателният поглед на двете, подобни на черни испански маслини очи — всичко в лицето му издаваше крайна тревога. И сякаш това не беше достатъчно, настоятелят бе вдигнал ръка с изправен показалец право пред себе си, като че ли заплашваше или предупреждаваше за нещо.

Като цяло той изглеждаше именно така, както ми го рисуваше въображението: високо чело, уголемено още повече от плешивината, остри скули, едър нос с гърбица, подпухнали клепачи и сенки под очите…

Под портрета нямаше никакъв текст. Съставителят на изданието се беше ограничил с кратката бележка „Диего де Ланда“ и годините на живота на юкатанския епископ. Още повече ме учуди това, че в цялата глава, сред която се беше озовал този портрет, Де Ланда не се споменаваше нито веднъж. Беше съвършено неясно от каква логика се е ръководил съставителят, слагайки портрета на францисканеца именно в този раздел, посветен на вярванията на маите и описанието на някои техни обреди.

Озадачен, забравих за всички суеверия и щателно прелистих главата от начало до край. За случайния читател тя не оставяше съмнения в това, че портретът на Де Ланда е могъл да попадне точно тук само поради грешка на печатницата или на издателя. Но колкото повече си мислех за това загадъчно разполагане на илюстрацията, толкова повече ми се струваше: францисканецът се намира тук заради прищявката на самия автор.

Листът с репродукцията заемаше дясната част на отворената книга. Лявата бе закрита от обърнатия лист оризова хартия, което пречеше да се види едновременно цялата книга отворена и да се свърже съдържанието на двете страници, затова тази мисъл ми дойде в главата далеч не веднага.

Цитирам целият текст, който видях отляво.

„По време на провеждането на ритуалите, свързани с човешки жертвоприношения, на жреца са помагали четирима възрастни мъже, които в чест на боговете на дъжда са наричани Чаки. Всеки от тези Чаки е държал ръцете и краката на жертвата, сложена на специален олтар, в това време гърдите й са отваряни от още един човек, който носел титлата Наком (титла на военен вожд). Друг служител на култа бил Чилам, своего рода шаман духовидец, който в състояние на транс получавал «послания» от боговете. Неговите пророчества обикновено се интерпретирали от събранието на жреците.

За човешките жертвоприношения се използвали пленници и роби, но най-често в жертва са принасяни деца (незаконородени или сираци, които били купувани специално за тази цел). Обредите за принасяне в жертва именно на хора, а не на животни, се утвърдили в Юкатан заедно с господството на войнственото племе толтеки. За важни церемонии се използвали жертвеници върху култови съоръжения — най-често храмови пирамиди.

Провеждането на всички ритуали много стриктно се определяло от календара и преди всичко — от календара на 260-дневния цикъл. Ритуалните свещенодействия били наситени със символичен смисъл. В тях например много често фигурирали цифрите 4, 9, 13 и посочване на цветовете, свързани със страните на света. Няма съмнения в това, че най-важните ритуали били насрочвани за настъпването на новата година.“