Дмитрий Глуховски - Здрач

— Че те тука ще ти напишат ли истината? — насмешливо попита хриплив женски глас зад гърба ми.

Стреснах се и се обърнах. Зад мен, опирайки се на дългия прът на парцала за миене, стоеше чистачката — жена на около петдесет със слабо зло лице и прошарени тъмни коси.

— Истината ли? — задавих се със салатата и оставих вилицата.

— Истината, истината… Че всички врати били заключени отвътре и ключът е стърчал в ключалката от вътрешната страна, че там кървища е имало поне пет литра, сякаш са го разпорили целия, а трупът после са го влачили по офиса поне пет метра нанякъде: следата се точи, точи, а после се прекъсва изведнъж… И че сега клиенти са ни само милицията и журналистите — злобно завърши тя.

— Ами вие откъде знаете?

— Нали ви казвам, докато ровеха из офиса, всички идваха при нас да обядват. Ония, дето са с висок чин, разбира се, мълчаха, а виж, младичките милиционери, които пазеха — не можеха да се сдържат… Ето, Ленка все я ухажваше един, та й разправи всякакви неща. Нали, Лена?

Сервитьорката, която току-що ми донесе блюдото с шашлика и пържените картофи, кимна в съгласие, но нищо не каза.

— Така че… Наздраве — заключи чистачката и като дрънчеше с кофата, изчезна по дългия коридор.

Десетина минути аз замислено ровех с вилицата в парченцата превъзходно опечено, сочно месо и ту ги сгребвах на купчинки, ту отново изравнявах по чинията пържените картофи. Да се накарам да ги сдъвча и да ги глътна, не можех: достатъчно беше да поднеса към устата си парченце шашлик и главата ми се замайваше, а в гърлото ми бе заседнало нещо противно.

Поне пет литра е изтекло, повтарях си аз наум. „Сякаш са го разпорили… Вратите са били заключени отвътре.“ „Така ми го каза, че не можех да не го послушам… Така страшно го каза.“ Кървава следа пет метра. Накъде? Защо? Боже, какво значение има накъде? Най-важното е — кой? Именно — „Кой?“, понеже отговорът на въпроса „Защо?“ на мен ми се струваше, че го зная, макар че да повярвам на такова нещо и дори само да си помисля не исках.

Две тайнствени изчезвания подред изключваха възможността за случайно съвпадение. Миналия път, по време на разговора със служителя, аз се опитвах да се вразумя, да се успокоя, доказвайки си, че за мен историята, в която се оказах забъркан, не представлява никаква опасност. Испанистът е блъснат от кола? А защо не си е заключил вратата, като е излязъл на пазар? И защо е взел със себе си папката с превода? Без да заключа, аз ходя само до шахтата за боклук на етажа: Москва е опасен град, достатъчно е да прочетеш рубриката „Спешно за броя“, за да почувстваш непреодолимо желание да си сложиш двойна стоманена врата и да не си показваш носа навън, след като се стъмни. Случилото се повече приличаше на отвличане, при това испанистът е трябвало доброволно да отвори на гостите си и покорно да тръгне с тях, без да се опитва дори да се съпротивлява и без да заключи вратата.

Но ако станалото с моя предшественик е така нееднозначно и ужасно, то съдбата, застигнала нещастния служител от бюрото, действително ме караше да потръпвам. Та на него му е било известно още нещо, нещо такова, което той не се е осмелил да каже нито на следователите, нито на мен, вероятно опасявайки се, че ще го сметнат за луд и че даже аз само ще се изсмея на признанието му. Може би, ако всичко бе казал честно на милицията, те биха го охранявали… Или щяха да го затворят в психиатрична лечебница, прекъснах аз себе си. Поне лудницата е закрито заведение, да проникнат в нея за престъпниците е доста по-сложно и кой знае, той можеше да е още жив. Малко вероятно е, настояваше вътрешният ми събеседник: злосторниците, които просто не използват вратите и прозорците, едва ли ще се притеснят от охраната и от оградата на специалната клиника.

— Не ви ли харесва? — обидено попита сервитьорката, като сочеше отдавна изстиналия шашлик.

Замислен, аз само мрачно поклатих глава и тя въздъхна, сигурно притеснена за бакшиша си.

— Той винаги обядваше тук — от средата на собствения си мислен диалог, като изведнъж реши да го озвучи, каза сервитьорката.

— Кой?

— Иля… Семьонов. Когото са убили… — Лена подсмръкна. — Той беше толкова добър, весел. Все се шегуваше, винаги оставяше рестото.

Аз кимнах, като се опитвах да си представя как този неприятен надут очилатко с вечно зализан перчем можеше да флиртува с момичета. Искаше ми се да кажа нещо остро, но навреме си дръпнах юздите, като си напомних, че и при мен с жените не всичко върви гладко.