Дмитрий Глуховски - Здрач

Тя беше почти същата като на рисунките в книгата на Ягониел или на снимките, направени в джунглите от британски изследователи с коркови шлемове и отпечатани в „Тайните“ на Кюмерлинг. Но рисунките бяха схематични, а снимките — черно-бели и при това доста лошо качество. Да видя съвсем истинска стъпаловидна пирамида с квадратен отвор за вход по средата и с надстройка с жертвеник, разположен на предпоследната платформа, да я видя сега в моя роден град — беше невероятно странно и страшно. Краката ми се подкосиха и аз се стоварих на колене в снега, без да мога да откъсна очи от тази постройка.

Тя не беше голяма, не като Храмът на магьосника или Пирамидата на Гнома в Ушмал, но сходството на линиите беше несъмнено. Същите пропорции, също така римувани форми, същата сурова, аскетична и при това пълна с достойнство, чужда на нашата архитектура красота — простичка, но не примитивна.

В пирамидата нямаше нищо илюзорно, за разлика от радиопредаването „Светът на маите“ тя не чакаше да изчезне, стига само да се отвлека с нещо друго. Напразно се щипех, извръщах се и после косо й хвърлях поглед отново, надявайки се и едновременно страхувайки се, че за онова време, докато я следях, тя ще успее да се стопи в мръсния московски въздух. Но пирамидата си стоеше на мястото, тя изглеждаше непоколебимо реална, сякаш наистина е стояла тук дълги векове, а никой не й е обръщал внимание. Че какво странно има — индианска пирамида в центъра на Москва?

Какво пък, нека окончателно да съм полудял; от това също трябва да умееш да се възползваш. Докато пирамидата не се е стопила с първите лъчи на слънцето, имах уникалната възможност и в цветове да си представя всичко онова, което съм чел в книгите за маите.

Започнах бързо да нахвърлям върху платното онова, което виждах пред себе си, ескизите от спомените от прочетеното, за да ги погледна само веднъж, да ги смачкам, да ги отхвърля и жадно, страхувайки се, че няма да успея, да се захвана със следващия.

Ето на пирамидата се изкачват върховните жреци: тежки, охранени тела, лъщят от мас, тържествени одеяния, вместо лица — маски на богове и чудовища, в разрезите мътно блестят вече всичко виделите и на този, а и на онзи свят, и затова преситени очи.

Ето в основата на пирамидата робите строят погребална камера, в която след смъртта ще бъде положено балсамираното и увито в най-тънки савани тяло на управника. В същото това помещение ще донесат неговите любими украшения, скъпоценни вещи; след това ще доведат на заколение неговите наложници и слуги; а след това камерата ще бъде запечатана за стотици, а може би и за хиляди години, докато разхитителите на гробници или същите онези британски учени с ударите на ломовете не събудят древния цар и неговата свита.

Ето, четирима Чаки влачат нагоре вързан пленник…

Застанал на колене, аз гледах призрака на ритуалната пирамида, странстващ през времето и пространството и по неведом начин озовала се сега в Москва; и до най-малки подробности си спомнях своят лепкав нощен кошмар. Щом като тя е можела да попадне тук, защо да не могат да проникнат в нашия свят и жреците от моите сънища, съсипан си помислих аз. Затова, когато на рамото ми легна нечия тежка ръка, аз просто покорно отпуснах глава, слушайки, как тъканта на реалността, още съвсем неотдавна такава здрава, с глухо пращене се цепи по шевовете…

— Гражданино, зле ли ви е? — чу се съчувствен мъжки глас.

— Ми той просто се е натряскал, другарю капитан — резонно отбеляза друг.

— Ти, Филипенко, недей така. Тук, пред Мавзолея, нощем какво ли не съм видял… Станете, гражданино, станете. Добре ли сте?

По пътя за вкъщи аз си дадох дума, че моят роман с Юкатан е завършен веднъж завинаги. Не знаех да плача ли, или да се смея, аз ту се спирах на място, като търках със сняг изпотеното си лице, ту, подгонен от срама, изтичвах неколкостотин метра, докато не почнех да се задъхвам.

Панталона си прострях върху радиатора в банята и неговите издути мокри колене ми напомняха за моя позор пред Мавзолея всеки път, когато влизах.

След като пийнах чай и събрах решителност, аз наслагах в найлонов плик книгите на Ягониел и Кюмерлинг, хвърлих там и всички идиотски брошури, и даже (вярно, че след няколко минути колебание) внимателно пъхнах написаните на машина листове с превода на главите на дневника. После излязох с торбата в коридора и тръгнах към шахтата за боклук.

Отварях и затварях не по-малко от три пъти железния капак кофа на тръбата, боядисана в унил сиво-зелен цвят, но така и не събрах кураж, да запратя в гърлото й всички мои съкровища. В главата ми кой знае защо се въртяха мисли за Диего де Ланда и неговото аутодафе и за книгите, които са изгаряли по площадите на германските градове нацистите. Сравнението беше, естествено, не в моя полза: застанал пред сметището с жалката си купчинка преводи на чужди мисли, аз никак не изглеждах като свободомислещ герой, още повече, че в ролята на инквизитор се подвизаваше моето alter ego .