Дмитрий Глуховски - Здрач

В края на краищата внимателно оставих плика до тръбата. Не зная, може би разчитах, че ще го вземе някой любопитен съсед, а може би се надявах, че следващия път ще ми стигне смелостта все пак да го изхвърля в отворената паст на шахтата.

Нито на другия ден, нито след това някой пипна книгите; не се приближавах до тях и аз, горд с издръжливостта си и празнувайки постепенното прочистване на разсъдъка си от тропическите отрови. Сънищата за храмове, жреци и гонитби през селвата престанаха на третия ден. Към библиотеката не се приближавах на по-малко от един квартал разстояние и някъде след седмица вече съвсем престана да ме тегли натам. Бях се излекувал.

През това време до Нова година останаха само няколко дни, а пачката банкноти в кутията, скрита в гардероба, стремително се топеше. Моите планове за купуване на естествена елха, а може би и за поход по домовете на университетски приятели, се оказаха под заплаха. За съжаление, прекалено късно си дадох сметка за това, когато двете останали преводачески фирми, с които работех някога, вече бяха затворили за празниците.

След като дълго се рових в стария си тефтер, открих адреса на още едно бюро за преводи, където не бях си показвал носа вече сигурно пет години. Нямах друг избор: шансовете да се сдобия със случайна поръчка в агенция, където ме знаеха поне малко, ми се струваше за предпочитане пред някоя, избрана напосоки от телефонния указател неизвестна кантора. Намотах около врата си червения бодлив шал, сложих си вълнена плетена шапка и като се сурнах по стълбите, забързах към метрото.

Сградата, където се намираше нужната ми фирма, за годините, през които не бях идвал в нея, се бе преобразила напълно. Стъклопакети с огледални стъкла, прясна благородно жълта боя на стените, облицовани с гранит стъпала на входа и медни табелки с названията на компаниите, чиито офиси се помещаваха в сградата — нищо не напомняше онзи полуразрушен въшкарник, където се бе приютило по-рано бюрото „Толмач-Г“, а именно така, ако се вярваше на тефтера ми, се казваше то.

Това сакрално название аз не открих сред табелките, направени в консервативен дух, и се уплаших, че кантората, която беше, откровено казано, доста съмнителна, често задържаща хонорарите, е фалирала или се е преместила в някой далечен квартал като Митино. Обаче, когато внимателно прочетох табелките на фирмите, които наемаха там офиси, между консултантската компания „Kozine Assessemnts“ и някое си „ООД Максимов и партньори“, аз открих не отстъпващата им по размери и оформление табелка „Бюро за преводи «Акаб Цин»“.

Охранителят на входа записа паспортните ми данни и ми издаде синя хартийка за пропуск. С какво се занимаваше бюрото „Акаб Цин“ не ми се предполагаше дори. Новичкият хромиран асансьор с ласкаещ ухото звуков сигнал, като онези, които се чуват преди обявяването на поредния полет в международните летища, бавно разтвори вратите си на петия етаж. Офисните помещения на бюрото за преводи се намираха веднага вляво.

Както и трябваше да се очаква, „Акаб Цин“ с нищо не напомняше своя инфернален предшественик, нито даже моята предишна кантора. Строга и много стилна мебелировка, най-съвременно оборудване, превъзходно дресирани сътрудници с делови костюми и вратовръзки. Насреща ми стана и ми протегна ръка симпатична девойка с късо подстригана руса коса.

След като сконфузено обясних защо идвам, тя ме разпита за работните ми езици, предишни по-крупни поръчки, внимателно изслуша всичко, но после със съжаление поклати глава.

— Много съжалявам, но в момента никакви свободни английски текстове нямаме, френските също са взети всичките. Наминете пак след Нова година, възможно е да имаме други поръчки.

Просто нямаше какво да отговоря и само пораженчески кимнах. При това изглеждах очевидно унило, като топящ се снежен човек, защото тя изведнъж съчувствено се усмихна и с вид на спасител, който хвърля спасителен пояс на давещия се, каза:

— А как сте с испанския?

— Защо питате? — в този момент едва ли бих могъл да кажа по-голяма глупост, но думите изскочиха сами.

— Питам ви, защото преди два часа ни донесоха нова поръчка — някакви книжа на испански. Вече бях започнала да звъня на всичките ни постоянни преводачи, но преди празниците никой не иска да я поеме. Половината заминали, другите — заети. При това испанистите ни не са толкова много, основната маса от документацията е на английски — без изобщо да се учуди, започна да ми обяснява момичето.