Дмитрий Глуховски - Здрач

Кучетата навън завиха още по-високо и този път някак особено угнетяващо. Сега вече бих казал, че те са не чак толкова далече от входа ми. Странно: бездомни кучета пред блока ни никога не е имало, а на кого ще му скимне да разхожда кучето си нощем? И при това на разходка със стопанина си кое куче ще вземе да вие? Никога не бях чувал такова нещо… Бях готов да мисля за какво ли не, само и само да не се сещам, че клеча пред собствената си врата, като в това време отвън някой ме чака.

Помогна ми не храбростта, а срамът. Срамът от нелепото ми положение, от това, че съм принуден да играя по чужди, наложени ми правила, заради това, че другите участници в тази неведома игра ме накараха да забравя, че всичко това — не е на сериозно, че е някакъв номер. Нима аз ще пълзя така по паркета, криейки се от своите страхове като шестгодишно момченце?

Когато бях на шест години, с мен се случи една интересна история. Моите родители ме оставиха сам вкъщи, както правеха доста често — в детството си аз бях спокоен, самостоятелен и при това предсказуем, а моята самодостатъчност не че граничеше с аутизъм, но напълно освобождаваше майка ми и баща ми от етичните съмнения и нормалната спрямо другите деца тревога. Момчето се държи съвсем като възрастен, няма да лудува, кротко ще си играе с конструктора или ще си чете книжка — същински ангел; не като съседския хлапак. За непознати възрастни, които могат да звънят на вратата, аз бях точно и ясно инструктиран. Ако през шпионката се виждаше чужд човек, ми бе забранено да отварям. Милиционери, пожарникари, водопроводчици — както и да изглеждат и каквото и да казват — не биваше дори да питам кой е, и никога да не разговарям с непознати на улицата и да не отговарям на въпросите им. Бяха ме убедили, че този простичък кодекс напълно ще ме предпази от всякакви опасности, а в най-краен случай оставаше телефонът в стаята на родителите ми, по който можех да набера написаният направо върху него номер на районния милиционерски участък. Да направя това така и не ми се предостави случай.

Обаче онзи път, за който разказвам, се случи нещо непредвидено. Вече бе започнало да се стъмва и аз май отидох в кухнята, за да си направя сандвич.

Този звук се чу от съседната стая — вратата към нея беше открехната, но не отворена, така че от коридора не можех да видя какво става вътре. Звукът беше висок и ясен; да го объркам с каквото и да било бе невъзможно. Единственото, което би ме накарало да се замисля — това беше прекалената му сила. Обяснение обаче може да се намери за всичко.

Така или иначе, но в съседната стая, където естествено нямаше никого и не можеше да има, някой дишаше тежко.

Никога не са ме привличали историите с призраци, макар че на шест години аз вече доста бързо четях: загрижени за възпитанието ми, моите родители ми даваха напълно материалистични и жизнеутвърждаващи книги като приказките на Джани Родари и Кристиан Пино. Едва когато пораснах и прегледах любимата в детството ми книжка с приказки, аз не без учудване и известно ехидство открих, че Кристиан Пино е бил председател на френската Компартия. Макар превеждането му на руски да се обясняваше със съображенията за конюнктура и прочее интернационална дружба, но председателят пишеше съвършено вълшебни приказки — във всякакъв смисъл. Ръководният пост обаче не можеше да не наложи на писателя определени ограничения: призраци, вещици и други подобни глупости в приказките му нямаше. Впрочем, и без тях си беше прекрасно. Същото бе и с Родари, Алексей Толстой, Степан Писахов и Туве Янсон. Изброявам целия този списък с добра детска литература, която бе преминала през суровия подбор на редакторите от „Детлит“ само заради едно нещо: за да поясня доколко не бях готов за среща с призраци.

Бяха ме подготвяли за отбрана на жилището от заплаха, която би дошла отвън. Моите родители представяха вратата като ако не и непреодолима, то напълно осезаема и реална преграда на пътя на хипотетичните крадци. Бях напълно удовлетворен от такова положение на нещата и за съществуването на други възможности дори не се замислях.

Не можех и да си представя, че някой е влязъл у нас не през входната врата, за фантомите почти нищо не знаех и при това бях напълно уверен, че никой от познатите ми хора не може в момента да е вкъщи. В края на краищата седнах на пода в коридора и без да се осмеля да отворя по-широко вратата на стаята, ревнах от ужас. Когато в промеждутъците между риданията млъквах, за да набера въздух в дробовете си, от стаята ясно се чуваше човешко дишане.