Дмитрий Глуховски - Здрач

Обърнах се и се втрещих. Върху изкуствената кожа, с която бе тапицирана желязната ми врата имаше някакъв надпис. Внимателно я притворих и недоверчиво се взрях в черните букви, изписани сякаш със сажди. Беше на испански — май без грешки, но не можех да се отърва от усещането, че тези думи бяха първите, които пишеше през живота си, така странно и криво бяха изрисувани буквите.

… можех да го преведа и без речник…

„Знанието е присъда.“

— Вече съвсем се разпасаха! — възмутено изпухтя някой зад гърба ми.

Извърнах се, опитвайки се мигновено да изтрия от лицето се тебеширената следа на страха. Опряла ръце на хълбоците си, пред асансьора стоеше моята безкомпромисна съседка от вратата срещу мен. Двойната й гуша, скриваща шията, се спускаше направо в разтворената яка на коженото й палто от нутрия. Изпод нахлупената над челото й кръгла пухкава шапка мрачно горяха хлътналите й очи.

Дали сега ще почне да ме поучава заради късните гости, които, пияни, са думкали по вратата ми цяла нощ и са събудили целия блок?

— Ама гледайте какви ги вършат, а? Ето, и на Леонид Аркадиевич от седмия също са му написали такова, даже още по-ругателно, за дъщеря му. Това, разбира се, не е от нашите. Тук във входа вечно кой знае какви се мотаят, на втория етаж вечно са нахвърляни фасове! Видя ли ги още веднъж — ще викна кварталния, няма да ги търпя повече! Защо ли ги учат на тоя английски, само да цапат вратите на хората?! — като тикна с дебелия си пръст зловещото послание на вратата ми, тя по чудесен начин го превърна в обикновена хулиганска проява.

— Това е испански — съобщих й поверително аз, но срещнах бодливия й подозрителен поглед.

— А и вие не сте стока! — отряза ме съседката.

— Серафима Антоновна… А вие нощес нищо ли не чухте? Такъв грохот беше на стълбите, няколко пъти се събуждах!

Аз също се намусих, като с целия си вид показах, че твърдо стоя на страната на порядъчните обитатели на блока и съм непоколебимо срещу хулиганите, алкохолиците от петия и тия от горния етаж, които постоянно пробиват стените след десет вечерта. Да не говорим пък за големите.

— Тропаше се и още как! Тия от петия етаж дигаха гюрултия, та идва милицията. На мен Светлана Сергеевна ми разправи. Вече трябва да ги изселим, тия пияници! Трябва да почнем да събираме подписи… — тя гневно разтресе гушата си, от което тлъстината на лицето и шията й се разлюля и се набразди на вълнички.

Серафима Антоновна започна да разкопчава палтото си, явно смятайки да продължи разговора по наболялата тема, но аз пъргаво се скрих зад вратата.

— Напълно съм солидарен. Извинете, но трябва да работя, клиентът чака.

— А тая мръсотия няма ли да изчистите? И без това целият вход е оплескан! Елате, ще ви дам препарат за миене, вие сигурно нямате, нали сте ерген?

И когато вратата ми вече хлопна, през нея приглушено се чу „Грубиян…“.

„Знанието е присъда“. Къде по-ясно от това… Не просто някакво абстрактно знание, а онова същото, за което всички си помислихме — написалият това неслучайно беше използвал определителен член. Онова знание, заради което беше изпратена експедицията в непроходимите пущинаци на днешния мексикански щат Кампече. Онова, което опазваха Хуан Начи Коком и мелезът Ернан Гонсалес. Онова същото знание, заради запазването и предаването му на живи хора може би е писан и дневникът.

Напълно вероятно е нощната визита да е била предупреждение; да разчитам и по-нататък на снизхождение не можех: онази съдба, която бе сполетяла моя предшественик, в чиито ръце бе попаднала първата глава, и страшната смърт на служителя от бюрото за преводи потвърждаваха това.

Обаче с мен ставаше нещо необикновено. Вместо да ме накара да се откажа от тази работа, да всели ужас в мен от продължаването на превода, надписът на вратата разпали моето любопитство. Когато се сещах за него, думата „condena“ не беше на фокус, мисленият ми поглед притегляше омагьосващата дума „conocimiento“.

За какво тогава бях извървял с отряда на конкистадорите целият този труден и объркващ път през селвата и арбатските улички, през опасности, болести и изкушения? Нима съм готов да зарежа всичко и да обърна назад в същия този миг, когато отпред се показа прав път? Щом като изпитанията и заплахите не са изплашили испанците, загубили девет от десет свои другари, дали ще ми стигне смелостта да ги последвам по-нататък поне във въображаемите дебри? Обещаното възнаграждение за храброст и упоритост след петстотин години беше все същото. Както впрочем и залогът, но за него аз се стараех да не мисля.