Дмитрий Глуховски - Здрач

Кюмерлинг само безпомощно сви рамене. В раздела „Религия и митове на маите“ този тарикат се ограничаваше със забележката, че основните богове в пантеона на маите са имали по няколко образа и имена, а също така са имали и двойници и антиподи, заради което повърхностните европейци, които не се задълбочават в детайлите, смятали, че божествата на аборигените са неизброимо много. За нагледност той представяше една-две „заимствани“ от нечия сериозна монография рисунки на богове, сред които аз познах покровителя на учените и грамотността — Ицамна, задължителните Чаки, а също така богинята на луната Иш-Чел.

Човекът-ягуар, явно достатъчно забележителен персонаж от митологията на маите, все пак беше споменат, но само мимиходом, сред другите демони и демиурзи. Смятайки, че на средностатистическия читател и толкова му стига, Кюмерлинг с характерния си склеротичен маниер преминава към друга тема.

Какво пък, нищо друго не съм и очаквал от него. Оставаше да се надявам, че Е. Ягониел няма да пропусне възможността чрез такъв ярък пример да демонстрира на изумената публика с какво се отличава истинското вълшебство от панаирджийското шарлатанство. Виж, той няма да си позволи да подмине без внимание такова интересно създание. Бях практически сигурен в успеха си, като започнах да търся човека-ягуар направо в справочника отзад.

На „Ч“ естествено го нямаше. Той дебнещо се е спотаил на „Я“, точно под думата „Ягуар“, напечатан едновременно с дебел и наклонен шрифт: „ човек-ягуар (мит.) — стр. 272-275“. Виж ти, късмет! Цели три страници, запълнени с извънредно прецизно събрани сведения, смели хипотези, а пък ако ми провърви — и придружени с илюстрации!

267,269, 271,277,279… Чакайте, не може да бъде! Отначало реших, че в бързината съм пропуснал нужното място или че слепналите се от времето страници напразно ми късат нервите. Като затворих и отворих очи, сякаш смятах по такъв начин да разпръсна магията, аз се върнах на двеста шейсет и седма страница и бавно, методично изминах целия път до двеста осемдесет и първа, където за мой ужас открих виденият вече от мен зловещ портрет на Диего де Ланда.

Нужните ми два листа липсваха. Те бяха извадени от тома по най-акуратен начин, с идеален разрез. Тънички ивички хартия — това беше всичко, което бе останало от страниците от двеста седемдесет и първа до двеста седемдесет и шеста — свидетелстваха за това, че става дума не за печатарска грешка, а за преднамерено злодеяние.

Листовете, изрязани по точно същия начин от другата книга, лежаха пред мен на масата. Невъзможно бе да се отрече: сведенията за прословутия таласъм на маите, които можеха да се окажат безценни за мен, бяха извадени от случайно купената книга, от същата ръка, която ми поднасяше за превод новите глави на дневника.

Дали тези страници от труда на Ягониел са били махнати още преди да попадне той в ръцете ми? Или неизвестни личности са кастрирали книгата, докато тя е била до боклукчийската шахта, предадена от мен и изоставена там? По-вероятно е второто; друг смисъл придобиваше в този случай и изчезването на първите глави от превода ми.

За момент се почувствах като опитна мишка, затворена от някой учен в хитроумен лабиринт, оборудван със специални устройства, вдигащи и спускащи вратичките, които отварят нови ходове, водещи към свободата или към засада, затварят изходните пътища, постоянно променят рисунъка на този лабиринт, като правят запомнянето на първоначалния маршрут предварително обречено на неуспех.

Не, аз не съм тичал сам, като заслепен, гледайки право пред себе си, по безкрайните му пътечки; някой ме направлява, като отваря и затваря вратичките на възможностите, като ми подхвърля нужната информация, като маха от сцената персонажите, които вече са си изиграли ролята, за да ме остави отново сам срещу лабиринта. Значи, избор няма, има само илюзия за избор? И какъв е крайният пункт на онзи единствен маршрут, който е предначертан за мен?

Върнах се към Ягониел. Увлечен от водовъртежа на своите — да се надяваме, шизофренични — открития и догадки, аз вече бях готов да реша, че след като се материализира в средата на издадения преди десетилетия научен труд, портретът на Диего де Ланда ще започне със същата непосредственост да блуждае по страниците му, изниквайки в онази глава, на която аз трябва да обърна особено внимание. Но не — юкатанският епископ беше май напълно доволен от своето предишно местонахождение. Пасажите, посветени на човека-ягуар, преди похищението просто си стояха в съседство със забележките за човешките жертвоприношения, след като са били включени от автора в раздела „Вярвания и обреди на маите“. Обаче сега вече за мен е сложно да съдя от какво именно епископът предпазваше читателя.