Дмитрий Глуховски - Здрач

И най-накрая, път назад аз нямах макар и единствено заради това, че и аз самият вече не бих се съгласил да се върна в обичайния си живот. Живот? Нима може да се нарече с тази чудесна, велика дума моето жалко живуркане, съществуването от поръчка до поръчка, което просто ми позволяваше да си купя още продукти и да си платя сметките за вода и ток, и за какво? — само и само за да изкарам до следващите поръчки, до пенсията, до смъртта.

В детството си предпочитах книгите за моряци и каубои пред играта навън със съседските момчета — не зная дали заради болезнената ми стеснителност, или заради това, че да вдигаш с конските копита прахта на прерията и да защитаваш от червенокожите разкривени фортове ми се струваше доста по-увлекателно, отколкото да стрелям с прашка по чуждите прозорци и да инжектирам нещастните бездомни котки с одеколон „Красная Москва“, с каквото се забавляваха уличните хулигани.

Изминаха повече от трийсет години — и какво се промени? Фенимор Купър и Жул Верн все още заемаха привилегировани места на моите прашни книжни полици. Това вече беше повече формална почит, подобна на онази, с която се удостояват излезлите в оставка ветерани — на кръглите годишнини тях задължително ги закичват с блестящи медалчета от евтини никелови сплави, но в съветите им вече никой не се вслушва, а спомените им за бивши военни подвизи се възприемат като рибарски приказки.

Бях ги израсъл, но това не значеше, че ми е станало по-уютно в реалния свят и че като зрял човек аз трябваше да предпочитам разпивките с приятели и хойкането по жени — онова, с което трябваше да запълват свободното си време твърдо стъпилите на тази земя мъже. Не, както и преди, аз отчаяно се опитвах да се укрия в измислените светове, които при четене се раздуваха и придобиваха лъжлив обем като картонените фигурки от страниците на едни такива специални детски книжки, нали ги знаете? Само дето в световете на Верн повече не вярвах: сега вече виждах, че зад лъскавата им повърхност няма нищо.

Стигаше обаче да се забъркам в историята с испанския дневник, такъв достоверен, такъв оригинален, и целият свят около мен започна да ми се струва като неубедителен картонен декор. И след като вече се бях гмурнал в магическата реалност на дневника, да се връщам в своя невзрачен, плосък, тъй наречен „истински живот“, стана за мен просто немислимо.

В компанията на суровите, обрасли с брада до очите конкистадори се чувствах по-уютно, отколкото с малкото, запазени по чудо, университетски приятелства. С охота делях с испанците цялото им бреме на техния поход и не бягах от заплашващите ги опасности, които с рикошет удряха и моя живот. Аз повярвах в целта им, след което тя стана и моя цел. Заедно с тях се бъхтех над разгадаването на истинските задачи на експедицията, и на мен се падна честта да бъда сред първите, които ще ги узнаят.

Последния откъс ми се наложи да го разучавам наново не по-малко от три пъти. Чувствах се като провинциален турист, който до втръсване дълго се е друсал в стар разхлопан автобус, провирах се след загорелия и жилав гид по тесните и хлъзгави пътеки, проклех всичко на света и съжалих, че съм се поддал на обещанията на туристическата агенция, но все пак успях да се изкача на заветната планина. И ето, водачът разрешава да спрем и да починем, а в това време със загадъчна усмивка отмества разперените клони и пред теб се ширва дотолкова невероятен изглед, че ти спира дъхът, объркваш се и не знаеш какво да погледнеш по-напред, а в лицето те удря студеният вятър, като изсушава потта ти, премахва умората ти и освежава възприятията ти.

Пронизва те съзнанието за собствената ти преходност, тленност, безполезност в сравнение със спокойното, почти вечно величие на онова, което виждаш пред себе си. После се опитваш да направиш снимка, за да плениш и да затвориш в златна клетка поне частичка от това преживяване. Изваждаш идиотската си евтина камера, нагласяваш я и, объркан, разбираш, че обективът обхваща само мъничък правоъгълник от безграничното пространство, открило се пред теб. Безпомощно преместваш визьора от един детайл на друг, но къде ти! — на тази величествена картина й е тясно дори в твоето полезрение, а сто и петдесетте квадратни сантиметра на снимката ще й бъдат дотолкова малко, че не си струва опитът да я напъхаш там.

Мъчех се да хвана във визьора на своето разбиране цялото грандиозно платно, от което създалият го художник е дръпнал най-сетне покривалото, оставяйки зрителите да отсъдят. Обредът на посвещението се състоя, но дали бях готов за открилото ми се знание? Сигурен съм, че дори на самия автор на дневника не му е било лесно да повярва на чутото — а по негово време ангелите и бесовете все още са се разхождали на свобода, а не са били натикани в резервати от специалисти по delirium tremens???.