Дмитрий Глуховски - Здрач

Отначало аз небрежно пропуснах тази информация, като продължих алчно да преглеждам вестника в търсене на скрити знамения на Рагнарьок 28 28 В скандинавската митология — представата за гибелта на света; последната битка между богове и чудовища, когато ще загине съществуващият свят. — Б.пр. , обаче скоро нещо взе тревожно да ме яде под лъжичката и пръстите ми сами разлистиха вестника по обратен ред.

Фамилията „Кнорозов“ определено бях срещал и по-рано… Актриса от кукления театър, която „самоотвержено бе посветила целия си живот на творчеството и семейството“, съдейки по публикуваната снимка, десет години след смъртта си е била удостоена с мавзолей, не много по-скромен от ханойската гробница на Хо Ши Мин. Прочел с болезнено любопитство статията, аз се убедих, че тялото на Кнорозова, макар да не бе изложено в кристален ковчег насред музея, който репортерът без никакво колебание бе нарекъл „храм в памет на великата актриса“; и без това вече понамирисваше на култ към личността.

Сред разделите, отворени за посетители, имаше обширна експозиция на куклени герои, „на които Анисимова бе вдъхнала живот“, фотоизложби „Училище“ и „Младост“, а също така и „Семейни архиви“, които изчерпателно документираха многогодишния й брак с някой си Юрий Кнорозов, учен етнолог, изследвал народите на Мезоамерика. Историята на нейния живот ми се стори банална докрай и колкото и отчаяно да търках слепоочията си, за да разбера с какво толкова именно Анисимова е заслужила такова раболепно отношение от страна на московските власти, така и нищо не измислих.

В същото време не ме напускаше усещането, че статията за музея на Анисимова неслучайно е приковала вниманието ми. Нащрек и внимателно, сякаш се придвижвах опипом в тъмна стая, аз я прочитах отново и отново, докато не дойдох до извода, че цялата работа е в нелепите „Семейни архиви“, а по-точно в мъжа на Кнорозова. Излизаше, че той се е занимавал с културата на маи и ацтеки. Дали точно той не е онзи същият канал, който е съединил древните територии на Латинска Америка с днешната, пукаща се по шевовете Евразия? Или, упоен от манускрипта, аз виждах притаилите се маи навсякъде — като в случая с Плисецкая? Къде минаваше гънката граница между безумието и реалността и можех ли все още да бъда сигурен, че не съм я прекрачил?

Спомням си, че тогава озарението беше съвсем близко; то можеше да настъпи още преди крайната станция на „Соколническая“ линия (своята станция — „Библиотека «Ленин»“ аз естествено бях пропуснал, увлечен в конспирологични проучвания).

Попречи ми онова момче.

То явно вече отдавна ме гледаше така: лошо, изпод вежди и дотолкова внимателно, че първата ми мисъл беше — как не съм усетил по-рано неговия тежък поглед?

На вид не бих му дал повече от пет години, но върху руменото му личице нямаше и следа от онази весела безгрижност и непосредственост, в които обикновено намират отдих и утешение възрастните, които си играят с децата. Напротив, като че ли отсреща седеше и изучаващо ме разглеждаше помъдрял от годините старец, уморен от живота и отдавна разочарован от него. Веднага ми мина мисълта за преселение на душите, макар досега да се въздържах да повярвам в тази теория.

Момчето беше почти неподвижно, само флегматично поклащаше едното си краче, което висеше от седалката. Изглеждаше така, като че ли някой, вселил се в тялото на детето, се опитва да придаде естественост на държанието му, но излиза непохватно, недодялано, като при дървените кнорозовски марионетки.

Когато срещнах немигащия му поглед, странното момче никак не се смути, вместо това лекичко ми кимна — не на мен, а някак само на себе си, сякаш удовлетворено отбелязваше, че все пак е постигнало желаното. Отначало се извърнах, като реших да не се обиждам на едно дете за нетактичността му, но после не издържах и отново го погледнах — за да се сблъскам с присвитите му очи, които то и не мислеше да сведе. Почувствах се неловко и започна да не ме свърта на седалката, като че ли бях двойкаджия, който има „пищов“, и сега учителят го гледа втренчено.

Защо родителите не му се скарат? Безпомощно завъртях глава, като се стараех да определя кой от намиращите се до момчето възрастен би могъл да му каже да спре да ме фиксира. Но то седеше само, отделно и от хората вдясно, и от хората вляво, и нито едните, нито другите не само нямаха нищо общо с него, но и изобщо не го забелязваха.

Беше ме срам да побягна, оставяйки бойното поле на такъв несериозен противник, и реших поне да не скачам от мястото си още в същия момент, а да събера смелост и да дочакам следващата станция, за да стана с достойнство и да напусна спокойно вагона.