Дмитрий Глуховски - Здрач

— Ама чакайте, аз трябва да ги върна обратно в бюрото…

— Не се притеснявайте, ние ще ги върнем вместо вас. Но като начало вие трябва да ни информирате за това бюро — той йезуитски се усмихна. — Името и адресът му.

— „Акаб Цин“ — трябваше да му го кажа буква по буква.

Като записа всичко в бележника си с кръгли, старателни букви, Набатчиков го затвори и ми се закани с молива.

— Това денонощие си останете вкъщи. След час-два ние ще посетим вашата фирма и вече ще сме близо до развръзката. Но ако ви следят — а вероятно ви следят — да доживеете до финала ще ви бъде доста трудно — той сграби всички листове от масата и тръгна към изхода.

— И защо точно сега трябваше да се прави всичко това? — пооплака се той, като се закопчаваше. — Така хубаво си прекарвахме вчера… А тази вечер трябваше да ходим с децата на театър, на бенефиса на Анисимова…

— На коя Анисимова? — наострих уши аз.

— На Валентина Анисимова. В кукления театър. Казват, че е чудесна постановка, между другото, нещо за завладяването на Латинска Америка, май. Преди това ходихме на „Приключенията на Петрушка“, децата бяха във възторг…

— Я, чакайте… Тази Анисимова не беше ли умряла още преди десет години? — попитах аз озадачен.

— Ама че глупости! Разбира се, че не. От къде на къде? Преди две седмици бяхме със семейството на спектакъл и тя излезе на сцената.

Усетът за реалност изведнъж ме напусна и за да се убедя, че не спя, аз по кастанедовски погледнах дланите си, а после още веднъж тайно се ощипах по крака.

— Е, всичко хубаво — той прекрачи прага. — Дръжте се добре и тогава ние с вас ще се видим още веднъж.

— Ако не настъпи краят на света — измърморих си аз под носа, но той все едно не чу.

— Нима вярвате в подобни щуротии? — майорът разочаровано поклати глава. — Елате на себе си, нищо няма да има!

Възразявайки му, навън запищя автомобилна аларма, после към нея се присъедини още една и след няколко мига, сякаш заразени от истерия, писнаха всички коли в тази спонтанна лудост. От кухнята се чу вече познатият звън на съдините и аз, пръв осъзнал какво става, извиках на Набатчиков:

— Насам! Под касата! Земетресение!

Очертанията на стените и на мрежестата асансьорна шахта, заслепяващите контури на прозорците се размиха, загубиха яснотата си; изглеждаше сякаш всичко наоколо се е набраздило ситно-ситно, като че ли се състои не от твърда материя, а от люлеещо се, меко отпуснато желе. Тази тръпка през стъпалата, през впилата се в касата на вратата ръка, се предаде на нас и още няколко безкрайни минути ни тресеше така безжалостно, че си помислих: ето го…

Чух как застена цялата сграда — стабилна, построена със съвест и страх от немските военнопленници под дулата на придирчивите сътрудници на НКВД 36 36 Народный комиссариат внутрених дел (рус.) — Народен комисариат на вътрешните работи — Б.пр. — тя се съпротивляваше, вкопчила се в земята с мъртва хватка, като вековен дъб.

По тавана плуваха назъбени пукнатини, на цели пластове падаше мазилката, трошаха се тухлите; на един от горните етажи диво изтрещя и се стовари нещо тежко. Входът се изпълни с тревожни викове, с женски писъци. В асансьора, заседнал с дяволско стържене един етаж по-горе, някой виеше от страх.

Този трус продължи доста по-дълго от първото земетресение — тогава аз дори не успях както трябва да осъзная какво става, а то вече бе свършило. Сега, когато земята най-сетне се успокои, не можех да повярвам, че кошмарът е преминал и ни е дадена още една отсрочка.

Разтърках очи и се закашлях, като прочиствах дробовете си от варовития прах. Набатчиков с лице, бяло като на актьор от „Кабуки“, вече стоеше на крака и делово се изтръскваше.

— Всичко си остава в сила — каза той. — Не позволявайте да ви сплашат!

— Ама нали… — понечих да споря, обаче той вече пъргаво слизаше по стълбите; изпращайки го с поглед, аз извиках след него — Целият ви гръб е бял…

Трябва да обясня защо наруших тогава забраната на майора и тръгнах към бюро „Акаб Цин“. Моята среща с него изобщо не премина така, както предполагах. Вместо внимателен слушател и защитник пред мен отново беше циникът следовател; не бе ясно дори от къде на къде се бях надявал на негово чудесно преображение след случая с ритуалното убийство.

Нищо чудно, че се почувствах предаден, когато той бандитски грабна от мен страниците на дневника, а после равнодушно ме остави на разтерзание — не е ли все едно дали на таласъми или на сектанти убийци, като се отърва с препоръката „да се държа добре“.