Дмитрий Глуховски - Здрач

И точно преди две минути аз говорих с човек, който също като мен беше уверен в реалността на „Акаб Цин“! Връзката между него и моята работа не би била напълно истинска и моето желание непременно да я осъществя може да бъде отдадено на отчаянието и шизофренията, ако отгоре на това старчето не бе изпуснало бележката с името на бог на маите. Дали би могло всичко това да бъде просто чудновата комбинация от случайни събития?

Предварително знаейки отговора, аз се спуснах напред и здраво стиснал бележката в ръка, се втурнах да догоня свилия зад ъгъла старец. Нещо ми казваше, че в „Акаб Цин“ аз вече никога няма да вляза. Можех само да се досещам какво е станало с бюрото; защо входът беше запечатан, а самото мистично бюро е отплувало от нашето измерение; но изчезването му очевидно беше необратимо.

Дали заради това, че не издържах изпратените ми изпитания, оказах се недостоен за предложеното знание, заради своята страхливост и скудоумие предадох небесното, за да го погуби земното? Или пък затова, че преживелите векове страници на конкистадорския дневник бяха същият онзи вълшебен билет за други пластове на мирозданието, без който входът за там на простите смъртни би бил затворен?

Пък даже „Акаб Цин“ най-банално да се бе евакуирало, след като са му звъннали от милицията, за мен със сигурност не оставаше и най-малката надежда да получа новите поръчки, след като бях спомогнал за оклеветяването на бюрото и бях загубил оригинала на една от главите.

Така или иначе, но единственото, губещо се в непрогледната мъгла въжено мостче, което ме съединяваше с човека, поръчал превода, се късаше; лишаваха ме от възможността да направя избора си самостоятелно. Сигурно именно затова точно сега ми се струваше, че няма нищо по-мъчително от това да те изхвърлят от божествената колесница и да бъдеш обречен през остатъка от дните си да скиташ по прашните покрайнини на обикновения в своята безсмисленост човешки живот — макар още вчера аз сам да се канех да се откажа от продължението на работата над дневника.

И ето че съдбата — по недоглеждане или от съжаление — ми отпускаше още един, последен, невероятен шанс: възможното познанство със самия тайнствен клиент или поне с неговия куриер. Аз просто нямах право да го изпусна!

За някакви си малко повече от две минути старецът успя да се отдалечи на доста голямо разстояние и ако не бе старомодната му шапка, която като плувка, вързана за оловото на неговото куцукане, неравномерно се показваше от морето с глави, аз неизбежно бих го загубил от поглед.

Врязал се в инертната човешка маса, аз ядосано я разбутвах с лакти, настъпвах хората по краката, но игнорирах възмущението и заплахите и си пробивах път към целта. Шапката му от агнешка кожа се полюшваше и потъваше, просто плуваше по течението на тълпата, докато аз в същото време правех по цели шест, даже и седем възела, на които биха завидели дори някои акули. Но — поразително нещо! — дистанцията между нас при това не се съкращаваше нито с метър. Колкото и яростно да работех с ръцете си, като напълно заслужено получавах ръгане и обиди, колкото и мощни да бяха загребванията ми, те не можеха да ме приближат до стареца. Усещането беше доста неприятно: сякаш се бях озовал в един от онези кошмарни сънища, които ти изпиват цялата сила от мускулите: когато се опитваш да бягаш, но само напразно движиш вялите си, като пихтия, крака, оставайки си на едно място.

После рязко се дръпна, сякаш на въдицата се хвана огромна риба и плувката на шапката взе надясно и изведнъж изчезна напълно. Постарах се да запомня мястото, където той потъна в тълпата, изскочих на улицата и едва не ме смачка един басово ръмжащ камион, и се стрелнах покрай тротоара като летяща риба, изскачайки на повърхността, за да се огледам. Ето го същото онова рекламно табло, край което той изчезна! От наводнения с хора булевард тук като незабележим приток свиваше встрани лъкатушеща пресечка; дали пък старецът не е тръгнал по нея?

Отново се вклиних в тълпата и като я разделях с рамене, пресякох на̀преко широкия булевард и раздърпан, изпотен, се вмъкнах в мизерната безлюдна уличка, застроена с олющени триетажни сгради. През този ден определено ми вървеше направо нечовешки: само на триста метра видях познатата накуцваща фигура. Да се бях озовал тук с няколко секунди по-късно — и щях да загубя от поглед стареца: той тъкмо бе стигнал до следващото кръстовище и пред очите ми сви наляво.

— Стойте! Почакайте! — извиках с всички сили, но той не ми обърна ни най-малко внимание.