Дмитрий Глуховски - Здрач

Вътре в мен се разрази буря; сега, когато осъзнах, че просто са се възползвали от мен, решението да се разкрия пред майора, да му помогна в разследването ми се виждаше жалко, необмислено, продиктувано единствено от моята наивност и самота. Струваше ми се, че самият аз предавам онези, които ми довериха тайната на Вселената. И единствено с желанието на всяка цена да загладя вината си пред тях можеше да се обясни това, с какво настървение набирах следващите двайсет минути номера на „Акаб Цин“. Напразно: след като изслушах няколко стотици мъчителни дълги сигнала, аз отдадох всичко на телефонна повреда, набързо се облякох и се спуснах навън. Трябваше непременно да се добера до бюрото преди милицията, за да ги предупредя, за да се покая и може би все още — да поискам прошка.

Навсякъде виеха сирени; пред блока една линейка си намигаше с полицейска уазка, санитари с якета върху белите престилки правеха нещо край една носилка на земята. Нищо странно няма, че на някого не му е издържало сърцето, помислих си аз, още малко и аз самият можех да се окажа на мястото на този нещастник…

Няколко арбатски сгради видимо бяха засегнати; на един наскоро построен новобогаташки многоетажен блок до метрото земетресението сякаш бе изтръгнало гръбнака и той направо пред очите ми безволно се разпадаше, заобиколен от разтревожен рояк пожарникарски коли и оранжеви реанимобили.

„Садовое колцо“, което в тези часове дори в обикновени дни беше затлачено от тромбовете на автомобилните задръствания, днес не можа да понесе и земетресението и спря окончателно по целия си периметър. Тук нямаше как да се помогне с нищо: пациентът изстиваше и след като констатирах края му, аз тръгнах пеша. Метрото, съдейки по всичко, се намираше в предсмъртно състояние: всички дъбови врати бяха конвулсивно разтворени докрай, изливайки пенливия поток от покрити с мръсотия, спъващи се, жумящи пътници.

По улиците бе невъобразимо многолюдно, при това повечето хора объркано стояха на едно място или сомнамбулски бродеха напред-назад, напуснали в паника домовете си и в очакване на нови трусове се страхуваха да се върнат в тях. В равните редове сгради се чернееха огромни дупки от срутените постройки: върху отломките на една от тях две изцапани бабички упорито ръчкаха с бастуните си купчините камъни, опитвайки се май да намерят изгубена котка, и отказваха да се дръпнат въпреки нарежданията на пристигналите спасители.

Курсанти с щръкнали уши от милиционерското училище нерешително разгонваха плахите мародери от строшените на кристални парченца витрини на скъпите магазини, шкембести пътни милиционери спорно разчистваха ивица от пътя за движение на специалния транспорт, промъкващите се по пресечките линейки прибираха пред входовете ранени хора.

От вчерашното предпразнично зимно великолепие не бе останало нищо: през нощта времето се беше много затоплило, преспите по улиците бяха потъмнели и разлети, като стопяващи се в чинийка с чай бучки захар. Под краката жвакаше мръсна каша, по която не можеше да се мине и сто крачки, без да си измърляш безнадеждно обувките и да си изпръскаш панталона. Въздухът беше необичайно топъл и влажен.

Доколкото имах сили, аз тичах, после задъхан, вървях, и накрая капнал от умора, се влачех — покрай разрушените сгради, гъмжащи като мравуняци, покрай ридаещи жени и плачещи деца, покрай изтърбушените в катастрофи коли и израстващите палатъчни градчета и редици страшни найлонови чували, и възрастни мъже, които разговаряха с тези чували като със свои живи дъщери, бащи, жени…

Москва беше неузнаваема: с една чудовищна плесница беше отнесен целият й блясък, цялото й празно охранено благодушие; гражданите, обикновено гледащи наоколо с чувството на увереност и превъзходство, сега се озъртаха безпомощно и измъчено. Новогодишните гирлянди и транспаранти се ветрееха, накъсани на парцали, и тежкият, миришещ на разложение вятър злобно ги блъскаше, потапяше в кафявите локви и отново ги вдигаше нагоре.

Прелюдията бе изсвирена.

Глупак, нищожество! Покорно да отстъпя дневника на този невярващ циничен подлец, така евтино да си продам душата на правоохранителните органи, като за пореден път скрия главата си в пясъка! Да се поддам на шаблонните следствени прийоми и дежурни думи на съчувствие… Какво ще кажа в бюрото, когато се появя с празни ръце, без превода на главата, без оригинала — запенен и жалък, разкаял се Юда?

Но най-много се страхувах, че Набатчиков ще ме изпревари и докато аз стигна до сградата, където се намира „Акаб Цин“, тя вече ще е отцепена от милицията. Но, изглежда, милицията днес си имаше достатъчно грижи и без сектантите преводачи; никакви следи от готвеща се спецоперация не забелязах. Оживено хлопаше входната врата, в сградата влизаха и излизаха хора: кипящата в помещенията й делова активност не бе изстинала нито с градус заради катаклизма.