Дмитрий Глуховски - Здрач

Промъкнах се покрай разсеялия се охранител, пъхнах се в асансьора и натиснах копчето с цифрата „пет“. Вратите не помръднаха и асансьорът си остана на мястото, макар че осветление имаше. Проверявайки дали работи, аз натиснах друг бутон и след няколко секунди стоях на третия етаж, където се намираше някаква финансово-консултантска компания. Обаче и оттам не можах да отида на петия етаж: проклетият асансьор отказваше да реагира. Отново слязох на първия и безуспешно се опитах да намеря стълбището, след което все пак бях принуден да отида и се оставя на милостта на охранителя. Този по-рано не го бях виждал впрочем, униформата беше същата.

— Нещо му става на вашия асансьор — още в крачка, надявайки се да го хвана неподготвен, казах аз.

— Какво става? Изобщо, вие къде? — той разроши мустаците си и се изправи в цял ръст.

— Отивам в бюрото за преводи „Акаб Цин“ на петия етаж. А в асансьора ви копчето не работи и не иска да отиде по петия етаж.

— Вие подигравате ли се? — намръщи се той. — Какво бюро за преводи? При нас тук са само банкери. Няма никакво бюро и не помня да е имало. А съм тука вече от две години.

— Не, вие се подигравате! — наежих се аз. — Как да няма, когато аз само преди два дни бях в него, донесох поръчка! Казвам ви, че са на петия етаж!

— Ама какъв пети етаж?! Излезте навън, другарю, и погледнете — сградата има само четири етажа! А това копче никога не е работило, просто го има, понеже такова табло са намерили. Всичко хубаво! — и той ме побутна към изхода с внушителното си шкембе.

Етажите наистина бяха четири. Как може да не съм видял преди?

Преброих ги не по-малко от десет пъти, обиколих сградата и за всеки случай ги изброих още веднъж. Зданието определено беше същото, само дето табелка с надпис „Бюро за преводи «Акаб Цин»“ не открих никъде. Напълно осъзнавайки колко глупаво би трябвало да изглеждам отстрани, аз даже потърках с ръкав всяка от месинговите табелки — дали случайно това не е бърза маскировка или пък ме лъжат очите? Само дето напразно се изложих: нито една от тях не се поддаде; нещо повече, всички те бяха малко поиздраскани, малко потъмнели и съвсем очевидно висяха на това място от доста време.

Плюнах настрани от досада и отстъпих назад, като се блъснах в нисичък слабичък старец с топла номенклатурна шапка, застанал зад мен. Присвил очи зад очилата си с рогови рамки, той, както и аз също, така озадачено разглеждаше табелките с названията на фирмите.

— Бихте ли ми казали дали тук се намира бюрото за преводи? — попита ме той.

— Преди два дни все още беше тук… Струва ми се… — неуверено отвърнах.

— А, така ли… Е, да, разбира се… Какво пък, тогава ще ми се наложи някак другояче… — замислено проточи той. — Благодаря ви, много ми помогнахте. — И с ревматична пингвинска походка старчето тръгна нанякъде.

Той сигурно бързаше много, защото не забеляза, как от джоба му излетя и планира в кишата парченце хартия.

— Чакайте! Изпуснахте!… — но докато дотичам до онова място, където му изпадна бележката, старецът, който не ме чуваше, вече бе успял да свие зад ъгъла.

Изтръсках я от мръсотията и я разгърнах. Това беше написан с мастило разлят адрес, бавно превръщащ в две петна името на улицата и номера.

„Ул. «Ицамна» 23“.

Съвпадение? Не може да бъде!

Името на Ицамна ми бе познато повече, отколкото името на което и да било друго индианско божество. Главният от боговете, венецът на пантеона на маите, създателят на писмеността, покровителят на учените и астролозите, съпругът на светлата Иш-Чел…

Мислите в главата ми се стрелкаха с шеметна бързина. Сякаш се носех със скоростно влакче, летейки покрай откъслеци от образи, стараейки се да се задържа вътре, когато релсите на умозаключенията правеха особено рязък завой…

Старецът търсеше същото, което и аз — бюрото за преводи, което според твърдението на охранителя не съществува и не е съществувало, макар аз лично нееднократно да бях ходил в него. Няма значение дали „Акаб Цин“ се рее някъде в тънкия ефир, веднъж в столетие отваряйки вратите в нашия свят, или просто се помещава в някое подземие, но се е дълбоко законспирирало в преддверието на милиционерския маскен бал.

Има значение само едно: за двама души това бюро със сигурност съществува. За онзи, който донася там новите глави на дневника, и за превеждащия ги от испански на руски, за да върне после преведените страници обратно. Ами ако бюрото е само пощенска кутия за кореспонденцията между тези двама души?