Дмитрий Глуховски - Здрач

Пресечката, по която той свърна на кръстовището, изглеждаше още по-подозрително: старинна, постлана с камъни уличка, мръсни къщи със заковани прозорци, нито една паркирана кола, нито една жива душа.

Аз обаче не си и помислих да прекъсна преследването: нали ако старецът е онзи, за когото го смятам, ще мога да получа от него отговорите на всичките си въпроси. На всичките! Кой, ако не той знае как е завършила експедицията през селвата за конкистадора, повярвал в индианските предания и пророчества и захвърлен заради това в жертвения кладенец на маите? Той би трябвало да има и другите глави на дневника, ако те изобщо съществуват. Дали е търсил бюрото, за да попита за превода на последната част, конфискувана ми от майора, или е искал да им остави нова глава? Може би той сега я носи със себе си и аз просто трябва да го настигна и да се представя, да му обясня…

Просто да го настигна ли? Въпреки ревматизма си старчето се движеше удивително бързо. Дробовете ми вече свиреха, сърцето ми се разду и в гръдния ми кош му стана прекалено тясно, мускулите ме заболяха, но спирка по желание на тялото ми бе изключена. Напразно се опитвах отново и отново да повикам пъргавото старче и само дето разбих дихателния си ритъм, който тъкмо се бе нормализирал. Разстоянието ли бе прекалено голямо или той наистина не чуваше добре, а може би беше забелязал, че го гоня, и не искаше да спре?

Когато той най-сетне забави крачка, аз си въобразих, че все пак моите екзалтирани призиви са достигнали до ушите му. Обаче старецът просто се опитваше да се ориентира; след миг той потъна в близката тъмна порта. Докато измина онези триста крачки, които ни разделяха, той се възползва от получената преднина и изчезна някъде из дворищата. Поколебах се, но го последвах.

Никога досега не ми се бе случвало в този град да се озова в такива странни, дотолкова несъответстващи на времето и мястото дворове. Сякаш бях попаднал едновременно в средновековна Европа от историческите филми и в безжизнените графични фантазии на Ешер 38 38 Мориц Корнелис Ешер (1898–1972 г.) — холандски художник график, използвал математически идеи, илюзии и странни фигури. — Б.пр. .

Тесните криволичещи безистени, отрупани с всевъзможни боклуци и вехтории: продънени детски колички, изпочупени мебели, ръждиви велосипеди и очукани гипсови статуи; вилни огради с разкривени портички, условно разделящи нечии владения, губещи се в небето пожарни стълби и над всичко това, на равнището на последен етаж — покрити дървени галерии като на крепостна стена на някой френски родов замък.

Отнякъде се дочуваха разговори: детски — весели и капризни, женско любовно гукане, гръмки ругатни, звънтеше празнична трапеза, но наоколо нямаше никого и прашните прозорци си оставаха мъртви и празни. Започнах да подозирам, че старецът нарочно е свил в тази порта, за да се скрие. Е, замисълът му успя: след няколко минути окончателно го загубих от поглед, а шумът на крачките му бяха заметени — както снежната фъртуна замита следите — от дочуващите се от всички страни призрачни гласове.

Бродих още известно време наслуки, докато не се намерих в задънено място с ниска дървена врата под етернитова козирка. Входът също бе необичаен и много напомняше на издигаща се нагоре мрачна шахта, по чиито стени пълзеше тясна — само половин метър — стълба без перила. Вижда всемогъщият Ицамна, че като нищо бих се качил по нея чак до края, само и само да настигна неуловимия старец. Но в този момент забелязах правоъгълник светлина недалеч пред мен — там от игривия вятър се хлопаше още една врата. Входът се оказа безистен; най-вероятно старецът не се е изкачил по халтавите стълби, а се измъкнал към улицата. След него!

Блъснах вратата, излязох навън и замрях смаян. Неясно как лабиринтът на дворовете ме бе извел на същата тази арбатска уличка, където се намираше детската библиотека, станала после моята първа преводаческа кантора. Бях съвсем наблизо до вкъщи, без да загубя за обратния път и една трета от времето, което употребих, за да стигна до „Акаб Цин“! Каква е тази магия?!

За разлика от странните улички и дворове, по които аз преследвах предполагаемия поръчител, както Алиса преследва белия заек, тази пресечка бе задръстена от хора. Най-близката до мен солидна сива жилищна сграда беше разсечена на две сякаш с гигантска брадва; краищата на раната вече доста силно се бяха раздалечили, откривайки вътрешностите. От първия до шестия етаж в образувалия се процеп се виждаха половинките на жилищата: някъде облепени със стари тапети спални, някъде скъпо ремонтирани холове или увиснали над пропастта тоалетни чинии. Картината напомняше огромна куклена къща, която може да се отвори и да се погледне отвътре. От време на време през процепа виждах как сноват напред-назад спасители в сини комбинезони, проверяващи дали някой не е останал в сградата. Пред входа имаше не много голяма камара от дивани, телевизори, компютри и наблъскани с дрехи куфари — живущите спасяваха най-ценното, преди входът да бъде отцепен от пристигналата милиция. Още сега събралата се наоколо тълпа възмутено бучеше, настояваше милиционерите да снемат кордона и да я пуснат в загиващото здание.