Дмитрий Глуховски - Здрач

Дали е оцеляла старата библиотека? Нещо ме прободе в гърдите: тази незабележителна с нищо и почти ненужна никому постройка в арбатските слабини беше едно от малкото места в Москва, към които изпитвах необяснима нежност.

… Земетресението я бе пощадило. Дървената постройка от деветнайсети век се оказа по-здрава от монументалните грамади на сталинския ампир, недодяланите чудовища на елитните жилищни комплекси и хрушчовските зле проектирани и зле построени многоетажни колиби. Пломбите на криминалната милиция на вратите бяха срязани: или конкурентите от ГУВД са ги навестили, или мародери са се възползвали от катаклизма, за да си опитат късмета в затворения заради нарушения офис.

Сам не зная защо, но стъпих на прага и хванах дръжката на бравата; тя неочаквано меко поддаде и вратата с недоволно скърцане се отвори. Влязох, оглеждайки се крадешком. Хулиганската ми постъпка ще мине метър: във всеобщата суматоха никой не се интересуваше от изоставената преводаческа фирма.

Вътре цареше гъст полумрак и беше задушно като в запечатана от векове гробница. На предзалезното зимно слънце не му стигаха силите да проникне през покритите с мръсотия стъкла на прозорците. Навътре в помещението се чернееше страшна широка ивица: явно все още тук не допускаха собствениците на кантората, а милицията нямаше време да отмива следите от убийството.

Не посмях да се приближа и да ги разгледам; вместо това се приближих до бюрото, зад което обикновено ме посрещаше неприятният Семьонов. Поради лошата светлина вътре неговото работно място почти не се виждаше, но аз сякаш предчувствах какво ще намеря там.

Сред изронилата се мазилка и книжния прах върху стелажа беше тя. Беше ми достатъчно само веднъж да погаля с пръсти старателно обработената кожа, за да я позная — украсената с позлатен монограм папка, в която получих най-първата, а по-точно втората, глава на старинната книга.

Не започнах да търся обяснения. Алчно грабнах папката, стремглаво излетях от библиотеката и се спуснах към своето леговище. Нито земетресения, нито чудовища, нито дори милицията ме плашеха сега. Страхувах се само от едно: да не се събудя потен в леглото, здраво стиснал празните си ръце, в които само допреди няколко мига съм държал безценното съкровище, тази измолена и изстрадана индулгенция.

Отгоре лежеше сгънат на четири кариран лист от тетрадка, а под него се виждаха те! Страниците на моя дневник! С треперещи ръце отместих настрани хартийката — тя ще почака. Целият свят ще почака…

„Че в обозначения кладенец, или сенот, както го наричаха индианците, на мене ми се наложи да прекарам пет дни и четири нощи и че обстоятелствата на моето пребиваване в онзи кладенец, както и освобождаването ми от него бяха преудивителни и чудни.

Че до настъпването на дъждовното време в Юкатан оставаха още няколко седмици и дните бяха доста горещи и задушни, и че изпитанието с жажда аз понесох единствено благодарение на росата, чиито капки облизвах сутрин от каменните стени на сенота. Обаче повече от влага се нуждаех аз от надежда за избавление, която се топеше с всеки час, прекаран от мен в заточение.

Че в първия ден мислех аз, че сеньор Васко де Агилар ще си спомни за задълженията, които му налагаше неговото благородническо звание и произход, че ще си спомни той и за онези сражения, в които сме били заедно и сме се били рамо до рамо, и сме си пазили един другиму гърба; и че ще се върне той, и ще ме освободи от плен. Ала че словото на проклетия брат Хоакин, тази твар с раздвоен език, се оказа за сеньор Васко де Агилар по-силно от словото на кръвта и честта; Господ да го съди.

Че в първия ден, а също и в ден втори, крещях аз и призовавах от своя кладенец с надеждата да привлека към него вероломния Васко де Агилар или някого от войниците, ако те размислят и се върнат да ми помогнат, като си спомнят, че аз винаги съм бил милостив и добър с тях. Обаче никой от тях не дойде; и че тогава започнах аз да викам още по-високо, надявайки се да ме намерят индианците, и да ми помогнат да изляза, или поне да ме умъртвят от ненавист или от милосърдие.

Че на свършека на втория ден от непрестанните свои викове аз загубих глас и повече не можех да викам за помощ. Че тогава започнаха да ме напускат и силите ми, така че почти цялото време аз прекарвах, лежейки на земята с лицето надолу, молейки Господа да ми прости. Че кракът ми се поду и започна да почернява, и болката в него беше непоносима. И че мисълта за бавната и мъчителна гибел ми беше така противна, че мислех да се убия, за да избегна страданията. Че да извърша това аз исках с каменния индиански нож, който намерих измежду костите и черепите на земята.