Дмитрий Глуховски - Здрач

Малка вратичка нямаше никъде…

Като си обещах, че няма да се втурна към преводаческото бюро, а ще издържа поне до утре, аз си измислих с какво ще се занимавам през този празен ден. Като начало — благоприлична закуска, с кафе и вестник, какъвто нямах през последните дни заради трескавото увлечение по испанския текст. След това — бавно и щателно изучаване на книгата за маите, в която разчитах да намеря отговорите на някои въпроси, които не ми даваха мира заради недомлъвките на Кюмерлинг.

След няколкото дни на чай и сандвичи, подходящ избор за закуска ми се стори малко скучната, но безупречна за здравето овесена каша. За да придам на това затворническо-войсково блюдо известна празничност, след като сварих кашата, й добавих течен цветен мед. Докато изстиваше, отворих днешния вестник, изваден от пощенската кутия.

Първа страница беше изцяло посветена на земетресението в Америка и на Карибите, а две снимки, на четвърт страница всяка, демонстрираха напълно разрушените столици на Хаити и Доминиканската република. На Хавана май също не й се бе разминало.

Цялата втора страница бе заета с подробното интервю с победителката на конкурса за красота „Мис Вселена“, рускинята Лидия Кнорозова. Нейна голяма снимка с инкрустираната с брилянти кралска корона беше поместена направо в средата на страницата. Това всъщност бе една от най-странните кралици на красотата, каквато бях видял през живота си.

Преди всичко, за разлика от девойките, които обикновено участват в подобни конкурси, рускинята определено беше доста прехвърлила трийсетте. Лицето й бе, трябва да се признае, приятно, но че самата Венера е целунала момиченцето по челото при раждането му, не можеше да се каже. Лидия Кнорозова печелеше по-скоро с чар — с меката полуусмивка на пълничките устни, с трогателните бръчици край ъгълчетата на очите — фотографът дори не си беше направил труда да я гримира основно, за да ретушира възрастта на кралицата. Тя изобщо не приличаше по нищо на нимфетките с огромни сини очи, които традиционно представляват Русия на такива конкурси. При цялото си желание не можех да разбера по какъв начин тази миловидна, но с доста обикновена външност жена е успяла да впечатли журито, когато до нея се извисяваха на своите стигащи до небесата главозамайващи крака знойните волооки мулатки от Венецуела и Аржентина.

Заинтересуван от тайната на Лидия, аз прочетох интервюто й. Никакви обяснения как е победила, рускинята не даваше. Вместо това разказваше за жизнения си път и кариера — тя е старши научен сътрудник в някакъв културоложки институт — и благодареше за възпитанието и поддръжката на своите родители, както е прието в такива случаи. С особено голяма топлота Кнорозова говореше за болния си баща, за лечението на когото тя смяташе да използва цялата сума, която й се полагаше заедно с кралската титла.

Аз свих рамене и затворих вестника.

Книгата наистина беше необикновена. Тя много напомняше за един от томовете на безкрайната медицинска енциклопедия, издадена в средата на трийсетте години, поне четирийсет тома от която по-рано стояха по рафтовете на баба.

Заглавието — „Хрониките на народите маи и завоюването на Юкатан и Мексико“, беше вдълбано с релефни бели букви на луксозна картонена обложка. Плътната качествена хартия беше едва-едва пожълтяла за няколкото десетки години, изминали от момента на издаването й на бял свят, не се бе състарила, а само отлежала, подобно на скъпо вино в специална изба. Поднесох тома към лицето си, разлистих няколко десетки листа и вдъхнах сладникавия библиотечен мирис на книжния прах. Този аромат, който не може да бъде сбъркан с никой друг, моментално ме настройваше на нужната вълна. Така миришеща книга извиква непреодолимо желание да се излегнеш с нея на дивана и да я четеш, без да бързаш, на включена нощна лампа със зелен абажур, сякаш пиеш със сламка любим коктейл.

Чудно нещо — на титулната страница нямаше име на издателството. Името на автора, набрано с дребен шрифт горе на страницата, кой знае защо извикваше мисли за Библията; напълно вероятно да е псевдоним. Казваше се Е. Ягониел и никакви сведения за този учен, написал такъв солиден на вид труд, книгата не съдържаше. Какво да се каже още? Москва, 1961 година. Офсетов печат. Тираж 300 екземпляра. Оставаш с противоречиво впечатление: от една страна, на вид това беше съветска научна книга par exelence, от друга, нещо в нея определено не беше както трябва; беше подозрителна и изглеждаше като изкусен фалшификат. Но на кого би му дошло на ум да фалшифицира съветски научни книги?