Дмитрий Глуховски - Здрач

… Този човек го взех за един от тях, когато замислен за своите си работи, крачех покрай редовете със сергии и разсеяно плъзгах поглед по заглавията на изложените за продан книги. Взех го за един от тях, защото той точно така крадешком се оглеждаше и държеше стоката си, едва прикрил я под палтото си. Както това често се случва, смисълът на прочетените букви не веднага достигна до съзнанието ми. Когато обаче той изкристализира, аз се спрях като закован, а после рязко се обърнах, за да проверя дали продавачът не си е тръгнал, и дали не ми се е привидяло заглавието заради моите дълги и безплодни търсения.

„Хрониките на народите маи и завоюването на Юкатан и Мексико“.

Извадих портмонето си още преди да съм успял да попитам за цената.

В мъжа, който продаваше книгата, нямаше абсолютно нищо забележително. Светли прошарени коси, неясни, неуловими черти на лицето — нито пълно, нито слабо, безцветни, дали бледосиви, дали пък не бледосини очи, тъмно палто. Приближих се към него с пари в ръката си, но той кой знае защо се направи, че не ме забелязва. И едва когато запитах за книгата и съдържанието й, мъжът заби в мен студения поглед на екзаминатор, сякаш се опитваше да определи дали заслужавам да ми продаде книгата си. Вече започвах да си мисля, че в книгата е изрязана дупка, в която се намира пакетче с известното бяло прахче и ако аз сега не кажа нужната парола, продавачът просто ще избяга или ще заяви, че не се продава.

Той обаче не беше наркопласьор. Бързо, но фиксиращо хвърли поглед на банкнотите и каза цената, която ми се стори безсрамно завишена. Като видя, че се колебая, той презрително мръдна рамене и с лишен от интонация глас каза, че изданието представлява библиографска рядкост, защото е издадено в много малък тираж едва ли не преди половин век и единствено дилетанти не биха го оценили.

Уплаших се, че той може изобщо да размисли да продава книгата на такъв дребнав невежа и побързах да платя, като му оставих сума, с която той можеше охолно да си живее поне още две седмици.

След като се отдалечих на петнайсетина крачки, аз си помислих, че можех да попитам този тип дали няма и други книги на същата тема. Но той като че ли беше изчезнал вдън-земя; на неговото място стоеше пъргаво старче, което се опитваше да пласира обемист труд по теория на заговорите, написан от Рудолф Хес по време на доживотния му затвор.

Когато всички липсващи думи бяха най-сетне преведени и главата бе преписана с индиго, аз вече с привичен жест добавих копието към увеличаващия се куп на моя собствен екземпляр на дневника на конкистадора, а оригинала прибрах в кожената папка. Умората и сънливостта започнаха да ме надвиват, но аз бях с твърдото намерение да се сдобия със следващата част от книгата, преди да си легна да спя. До бюрото дотичах за десет минути.

Още от прага се чуваха нечии гласове. Отначало реших, че сега ще срещна някого от своите колеги или клиенти, но вече след секунди разбрах, че просто е включен телевизор. Служителят седеше, прикован в екрана, разлял доволна усмивка, която така бе изкривила чертите му, че едва го познах. Вместо обичайния кисело-презрителен поздрав той ми кимна, без да се откъсва от телевизора и прошепна:

— Само секунда… Ей сега ще свърши.

Сложих черната папка на бюрото и огледах рафтовете, опитвайки се видя на тях нейния кафяв близнак. Втората папка не се виждаше никъде: сигурно беше в другата стая.

— Чухте ли? Нашата е победителка в световния конкурс за красота! Московчанка! — гордо изрече служителят, като намали звука. — Ето това са трите кита, върху които се държи великата ни държава: нефта, оръжието и жените!

Премълчах си, не показвайки никакъв интерес. Тогава той се усети с кого говори, изкашля се, за да възвърне обичайния си вид, и лицето му отново се вкамени.

— Ама и това ли е готово?! — той повдигна лявата си вежда; руменината бързо изчезваше от бузите му и със същата скорост живите емоции отстъпваха място на изкуствените.

Вместо отговор аз приплъзнах към него папката. Той надникна вътре, после извади и ми подаде плика с хонорара.

— Следваща част няма, веднага ви предупреждавам — като улови в очите ми незададения въпрос, отряза той.

— А кога ще има?

Вероятно съм изглеждал доста глупаво и толкова разочарован, че служителят не можа да сдържи покровителското и малко съчувствено подсмихване. На мен ми беше все едно какво си мисли той за мен, стига да кажеше, че за пета глава мога да мина още утре.