Дмитрий Глуховски - Здрач

Че войниците пируваха до сутринта и че аз не взех да им преча, тъй като бяха успели да преодолеят по-голямата част от пътя и бяха заслужили добра почивка. И че когато аз легнах вече да спя, някои още гуляеха, и се чуваха възгласи. И че аз се събудих едва когато се развидели, тъй като се чу далечен силен вик на звяр, както реве ягуар. И че звярът беше далеч, и викът не се повтори, и аз не станах от постелката си, ами отново заспах.

Че на сутринта, когато караулът тръби за ставане, дотича войник и съобщи, че нашият водач Ернан Гонсалес през нощта се е убил, като се е обесил. И че мелезът Гонсалес действително беше намерен от мене висящ на един клон на няколко крачки от онова място, където беше легнал да нощува, и където аз го оставих вечерта в молитва.

Че оставеният от мене пазач до него не можа да обясни как се е случило това и в колко часа Ернан Гонсалес е отнел живота си. И каза само, че той цяла нощ е следил Гонсалес, без да затвори очи, като се е скрил от него, и че онзи е легнал, след като се е помолил, и е заспал спокоен и дълбок сън, като даже е хъркал. И че този войник каза, че не знае кога сънят го е настигнал него самия, и молеше да му простя затова, че е недовидял. И че аз наредих да го набият жестоко за такова нещо, тъй като сега нашият живот зависеше само от един водач, който остана жив.“

На тази забележка главата се прекъсваше.

Ето това е! След като са превели испанците през гибелните тресавища, индианците най-сетне са се решили на измяна. Съзнавайки, че не могат да се справят само двамата с десетки тежковъоръжени войници, те са решили просто да ги зарежат на произвола на съдбата. Без водачи пътят им назад е затворен: блатата биха погълнали чужденците, преди да успеят да напреднат и на половин лига навътре.

За какво са говорили в гуляйджийската нощ Хуан Начи Коком и Ернан Гонсалес? Молили са се заедно? Теглили са жребий — кой пръв да отиде при предците си?

Обсъждали са какво ще прави останалият жив, след като единият от тях се самоубие? И двамата са чувствали, че тази нощ ще е съдбоносна за тях и затова не са взели участие в пиршеството.

Кръстът на гърдите му, християнското име и фреските със сцени от Чистилището, неумело нацапани от монасите в параклиса на Исамалския манастир, се оказаха недостатъчни, за да възпрат Ернан Гонсалес от най-страшния грях във вярата на неговия баща — самоубийството.

Боговете, за които тайно му е разказвала майка му, индианката, са се оказали по-могъщи, да ги предаде за него е било къде-къде по-страшно, отколкото столетия да се вари в кипящо масло. Докато Дева Мария разсеяно се усмихваше на всички вярващи — и на никого специално — от сияещия облак, отмъстителните и коварни демиурзи на маите гледаха лошо след крачещия отряд, стаени зад стволовете на разкривените блатни дървета. Само че не на всекиго е било дадено да почувства погледа им върху гърба си.

Вместо да загинат самите те, водачите сигурно са можели да отровят пияните испанци като им сложат отрова в царевичната напитка, или да изколят всички докато спят. Обаче дали не са били уверени в силите си или пък не са искали да цапат ръцете си с кръвта им? Ернан Гонсалес беше предпочел бягство пред клането: изчакал е, докато пазачът му заспи, метнал е въжето на един по-висок клон, седнал е отгоре, пъхнал е главата си в своя последен ярем, скочил е от клона — и без него!

Можех да се закълна в каквото искате, че подобна съдба е очаквала и втория водач, и съвсем скоро ще трябва да го погребат — не по-късно от пета глава в тези пътни бележки. Испанският отряд почти със сигурност е бил обречен.

Станах от стола и се заразхождах из стаята. Нещо в гърдите ме стягаше.

Не, не, убеждавах се аз! Щом тези бележки са били публикувани, значи авторът им е успял да се измъкне жив от всички перипетии, да доразкаже своята история докрай и да я даде на издател. Приключенските романи, написани от първо лице именно затова свършват добре, защото, за да ги напише, главният герой трябва да оцелее. Може да има множество подобни сюжети, чието главно действащо лице загива от ужасна смърт, но историите винаги се пишат от победителите.

Щом се поуспокоих малко, демонът на съмнението ми предложи друг отговор. Изобщо не е било задължително неизвестният конкистадор да оживее, за да види отчетът му бял свят. Напълно вероятно бе някоя научна експедиция, преминала през горите две и повече столетия по-късно да е намерила скелет, притискащ към гръдния си кош опакован в кожен калъф дневник, и с индианска стрела в очната кухина.