Дмитрий Глуховски - Здрач

Да предвидя какво се е случило с испанския отряд, тръгнал на югозапад от град Мани през априлското утро на 1562 година, беше невъзможно. За това можеше да ми разкаже единствено петата глава на отчета. Седнах на стола и придърпах купчина чисти листа и пишещата си машина.

Не биваше да губя повече време.

През онази сутрин работих, докато пръстите ми не се вдървиха от умора, така че не можех да уцелвам клавишите на пишещата машина и буквите взеха да се трупат една върху друга и да се сливат. Слънцето вече отдавна беше изгряло и се наложи да дръпна завесите, за да не бие в очите ми, свикнали на полумрак.

Съзнанието ми ме бе напуснало неусетно: дойдох на себе си вече следобед и разбрах, че цялото това време съм спал, оборил глава върху клавиатурата на Олимпията. Листовете бяха безредно разхвърляни по бюрото; надявам се, че поне не съм се опитвал да се завия с тях насън. Главата ми бучеше и всички мускули ме боляха от няколкото часа, прекарани в тази неудобна поза. Смъкнах се от стола и се добрах до леглото; само след няколко секунди светът отново помръкна.

Когато се събудих за втори път, навън вече бе тъмно. Светнах лампата, навлякох халата и се запътих към банята. Тялото ми искаше блажено отпускане. След преживените приключения имах пълното право го поглезя с четирийсет минути киснене в топла вода, за да мога през това време да се заема с осмислянето на прочетеното вечерта.

След като напълних докрай ваната — голяма и кой знае защо боядисана в удивителния бледолилав цвят — свалих халата и внимателно се потопих във водата, като вдигнах облаци пяна на повърхността й. Обожавам лежането във вана — как иначе бихме могли да съживим усещанията си, които всички ние сме изпитали в майчината утроба? Това е входният билет за загубения рай, действащ точно толкова, колкото време водата остава топла. Много добре разбирам хората, които си режат вените в топла вана, предпочитайки този изход, за да завършат живота си, пред всички останали. По такъв начин, те сякаш затварят кръга на живота, прощавайки се с него в изходно положение, и при това подарявайки си половин час повече от блажения покой, който ги очаква на оня свят. Освен това, за този половин час можеш да размислиш и да дадеш заден ход…

След няколко минути желаният ефект беше постигнат — моята тленна обвивка напълно се разтвори в ароматния пенлив екстракт, и разумът ми най-сетне се оказа съвършено свободен. Затворил очи, започнах да си правя план за действие.

Първо, с ударни темпове да завърша и огладя превода на четвърта глава. За това си отделях тъкмо започващата, „младата“, както казват италианците, нощ. За утре преводът ще бъде готов и понеже днес станах така късно, нищо не ми пречи да се възползвам от нарушения ритъм, за да си легна по-късно, а освободилата се сутрин да посветя на някои неща, които трябва да свърша. Отначало — щом отворят магазините — да отида в книжарница за голям речник, по възможност, два. Походите по библиотеките отнемат много сили, бих могъл да работя доста по-ефективно, ако разполагам с всичко вкъщи.

Да проверя с новите речници термините, чийто смисъл не успях да разнищя с помощта на онзи, който имах. След това, още преди да съм получил правото да заспя спокойно, да се отбия в бюрото и да предам завършената глава. Ако имам късмет, следващата част вече ще бъде там: служителят казваше, че клиентът бърза. Какво пък, аз него добре го разбирах; ако той и нататък продължи да чете моите преводи, би трябвало, както и аз, жадно да чака продължението. Ние с него бяхме в един вид съгласие, и на мен ми се струваше, че мога да разчитам на неговото съдействие.

И така, да предположим, че петата глава от записките е вече там. Ако се добера до нея, мога да се върна вкъщи и умиротворено да си легна, като вероятно прочета за заспиване някой и друг абзац, но оставяйки основната част от развлечението и работата за следващия ден.

Но какво ще правя, ако в бюрото главата още я няма? От нахлулата тревога неволно отворих очи и се взрях във високия таван; изведнъж ми се стори, че водата е изстинала и врътнах червения кран, за да долея гореща.

Нищо страшно няма, казах на глас. Ще я донесе по-късно. Той е доволен от качеството на превода ми, загубата на първата глава от тоя дръвник испанист не го е притеснила, няма никакви причини той да не донесе в бюрото петата част от дневника. А пък аз ще се постарая тя да бъде преведена на руски на такова ниво, че след нея да последват и шеста, и седма, и колкото са там всичките изобщо.